Дэвид Хосп - Невинност

— Трябва да вървя — каза Фин.

— Да, добре. Късмет — отвърна Кока. — Те са добро семейство.

На Фин му беше трудно да погледне колегата си в очите.

— Благодаря, ще направя всичко възможно.

Той се обърна и подреди книжата си върху адвокатската маса. Големият въпрос беше дали „всичко възможно“ щеше да е достатъчно.

Винсенте Салазар беше въведен в съдебната зала от една килия в подземната част на сградата. През нощта го изведоха от затвора и го настаниха в тази килия. Но това беше част от затворническия му живот, с която той беше свикнал. Беше облечен в яркооранжев комбинезон, с оковани китки и глезени. Когато застана до адвоката си, му свалиха веригите и двама едри и набити пристави застанаха зад него да го охраняват.

Той се обърна към семейството си и им махна притеснено.

— Тук съм — провикна се на дъщеря си и на лицето й изгря усмивка. Сърцето му се сви. — Обичам те — провикна се отново. Всичко, което правеше, беше заради нея, напомни си. После се обърна към Скот Фин:

— Не бях сигурен дали ще дойдете.

— Значи ставаме двама.

— Има нещо, което трябва да знаете.

— Не, няма.

— Трябва да поговорим, поне за кратко.

Адвокатът се извъртя нервно към него и за първи път го погледна в очите.

— Не искам да чувам нищо от теб. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Колкото повече знам, толкова по-трудно ще си свърша работата.

— Но…

— Никакви „но“. Готов съм да си тръгна оттук и да те оставя сам. Искаш ли да те защитавам? Хубаво тогава. Ще го направя по моя начин. Ще направя всичко, за да те измъкна, без да нарушавам моите законови и морални задължения. Само не ми пречи.

Салазар замълча, докато Фин насочи вниманието към куфарчето си, отвори го и извади оттам листове, писмени бележки и бележници. Салазар се запита дали трябва да дърпа дявола за опашката и да настоява адвокатът да го изслуша, и в крайна сметка размисли. Щом Фин имаше някакъв план, той не беше в положение да му се противопостави. Лошото беше, че той можеше да уведоми съда и да съсипе всичко. На Салазар му оставаше да се довери на Фин и да разчита той сам да се натъкне на отговора.

Продължаваше да разсъждава, когато вратата зад него се отвори. Една ниска и пълна жена си проправи път и седна на бюрото пред съдийската катедра. Тя отвори някаква деловодна книга и си записа нещо, после кимна на пристава, застанал отстрани на пейката. Приставът също й кимна в отговор и се обърна към присъстващите:

— Всички да станат!

Том Козловски седеше в задната част на залата. Когато пристигна, отпред не бяха останали свободни места. Това го устройваше. Искаше да присъства на заседанието, за да помогне на Фин, ако се наложи, но не пречеше да го стори и от задните места. От гледна точка на детектива неговото лично и професионално участие в делото на Салазар приключи, когато мозъкът на Карлос се разпръсна по пода на църквата „Сейнт Джуд“. Сега Лиса беше в безопасност и съдбата на Салазар беше в ръцете на Фин. На този етап Козловски беше зрител.

— Не съм те виждал тук преди — чу се нечий глас от лявата му страна. Той се обърна към ветеран с прошарена коса, седнал със стар вестник в скута си. Мъжът вонеше на алкохол и евтини цигари, а войнишките дрехи на него не бяха прани сигурно откакто беше напуснал последното си бойно поле. Козловски не каза нищо. — Аз съм тук всеки ден — продължи спокойно мъжът. — Най-доброто безплатно забавление в града, особено когато участва ето онзи там. — Мъжът посочи Фин, с което заинтригува Козловски, въпреки първоначалната му нагласа към днешното съдебно заседание. — Той е най-добрият. Може да е малко недодялан, но да го видиш как пледира. — Ветеранът се ухили и трогна детектива въпреки дупките на мястото на няколко от зъбите му.

— Ще го наблюдавам внимателно тогава — накрая отговори Козловски.

Непознатият се изсмя.

— Непременно! Непременно го направи!

Очите му блеснаха, сякаш беше произнесъл някаква понятна само на него много смешна шега.

— Всички да станат! — извика приставът.

Козловски хвърли поглед към мъжа до него. Онзи беше видимо развълнуван и се усмихваше като малко дете по време на началните надписи на анимационен филм. Ветеранът погледна към Козловски и му намигна.

— Наслаждавай се на шоуто — каза му.

Почитаемият съдия Джон Б. Кавана влезе и отиде до катедрата си с такава енергичност, каквато не беше чувствал от години. Чувстваше гърба си, макар и превит, по-силен и изправен от всякога. По вените му сякаш течеше електрически ток. Никога не беше предполагал, че отново ще се радва на такава бодрост на духа и тялото. Чувстваше се като инструмент на правосъдието, като в онзи ден, когато за първи път сложи тогата. Оттогава беше минало много време. Беше забравил какво е да не се възприемаш за посредствен бюрократ, който прекарва най-първичните човешки конфликти през месомелачката на правосъдната система.