Дэвид Хосп - Невинност

— Има ли някой друг в църквата? — попита тя, докато оглеждаше вътрешността на сградата.

— Не — отвърна Фин.

— Сигурен ли си?

— Типът, който се опита да ме убие и който нападна Лиса, в момента се разлага под една от пейките — отвърна адвокатът. — Главата му е в скута му, така че се съмнявам да е опасен за нас. Проверих останалата част от църквата. Няма никой.

Флахърти се изправи и отиде до Козловски. Той не беше помръднал изобщо, освен че хвърли поглед към тялото на Карлос, проснато зад него.

— Нали ви казах да не се месите? — обърна се тя към Козловски.

Той кимна.

— Обаче ви спасих задниците при гаража.

— Така е. Сега сме квит.

— Че и отгоре. Ти знаеше, че ще дойда.

— Предполагах. — Тя погледна към адвоката. — Надявах се да проявиш разум и да останеш в микробуса.

— Никога не надценявай интелекта ми — отвърна той. — Би трябвало да го знаеш от предишния ни опит.

— Непрекъснато правя тази грешка. — Линда го погледна в очите и той за първи път видя нещо в изражението й. Беше поглед, който подсказваше, че и тя се е тревожила за него по време на схватката. Поглед, който му подсказваше, че между тях все още имаше нещо, което си струваше да запазят.

В далечината се разнесе воят на полицейски сирени, който ставаше по-силен и отчетлив.

— Кавалерията идва? — рече Фин.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна тя. — Тук ще трябва доста да поразчистим. Задържахме няколко човека, които тези типове бяха прекарали нелегално. Ще останат при нас, колкото и да ни опяват от местната полиция.

— Кои са те?

— Не мога да коментирам. Може би официално те изобщо не са били тук. Разбра ли?

— А искаме ли да разберем?

— По-скоро не.

— Ясно.

— Вие двамата се справихте добре.

— Животът на Лиса сега е в безопасност — каза Козловски. — Това ми е достатъчно. Ще оставя на вас да прецените за останалото кое е добро и кое е лошо.

Воят на сирените стана съвсем отчетлив и след малко полицейските коли спряха пред църквата, Флахърти погледна към Фин.

— Утре летя за Вашингтон. А тази нощ се очертава доста напрегната.

— Разбирам — отвърна той, макар и да не разбираше. Понякога се питаше дали изобщо някога ще може да я разбере. — Ще оправим нещата — добави оптимистично. — Някой ден непременно ще оправим нещата.

Неделя

23 декември 2007 година

Козловски седеше до леглото на Лиса. Пластичните хирурзи бяха сътворили магията си върху нея предната вечер и тя още беше под въздействието на упойката. Лицето й беше бинтовано, но лекарите и сестрите му казаха, че операцията е преминала добре.

Всяка частица от тялото го болеше. Беше прекарал тежка нощ в полицейското управление. Беше изразходвал и последната капка адреналин преди няколко часа. На челото си имаше дълъг белег, както и няколко други по-малки порязвания и синини от схватката с Карлос. Лекарите се бяха опитали да обработят всичките му рани, но той ги изгони. Чувстваше се слаб и уморен, тялото му плачеше за сън, но той отказваше да се предаде. Не можеше да си позволи да почива, преди да се увери, че Лиса е добре.

Тя се събуди към девет часа. Най-напред намести главата си върху възглавницата, когато ефектът на обезболяващите започна да отшумява. После раздвижи пръсти, сякаш търсеше нещо.

Той пъхна дланта си в нейната и тя отвори очи. Погледна го изпод бинтовете и превръзките на лицето си. Заради упойката и заради болката от операцията едва говореше.

— Доста скапано изглеждаш — каза тя.

Той й се усмихна.

— Така е.

— А оня как изглежда?

— Мъртъв. Всички са мъртви.

Тя извърна глава, загледана в пространството. Когато отново се обърна, той забеляза, че страхът почти е изчезнал от очите й.

— Как я караш? — попита го тя.

— Добре — отвърна той. — Само като те гледам, и ми става добре.

— Радвам се. А аз как съм?

Той леко стисна дланта й.

— Красива си.

Тя се опита да се усмихне и трепна от болка.

— Наистина ли? Чувствам се направо скапана. — Клепачите й потрепнаха леко, докато се мъчеше да пребори последната доза обезболяващи.

— Казаха, че по-добре не можело и да бъде. След няколко дни ще те изпишат и ще можеш да се прибереш вкъщи.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш? — попита го тя.

Той отново стисна дланта й.

— Ако ми позволиш.

— Благодаря ти. — Очите й се затвориха и беше ясно, че тя губеше битката с обезболяващите. — Ти си… — Дишането й стана по-дълбоко и по-равномерно. — Извинявай — добави тя с едва доловим шепот. — Много съм уморена.