Питер Свенсон - Момичето с часовник вместо сърце

Оттогава все търсеше тази седмица или нейния еквивалент.

Взеха си изпитите, а прозрачният лед от бурята, който временно беше заключил света под черупката си, се разтопи в киша и кални вадички. Два дена преди Коледа двамата се сбогуваха и заминаха за родните си щати. Лиана с кола, а Джордж — с влак.

Лиана беше дала на Джордж телефонния номер на родителите си във Флорида, но го помоли да не се обажда.

— Шансовете да съм там са почти нищожни — му беше казала тя. — Наистина, не се безпокой. Ако случайно разберат, че ми се обажда момче от колежа, ще трябва да отговарям на хиляди въпроси. А после ще ме върнат тук с девствен колан.

— Сериозно?

— Да — беше отвърнала тя с подчертания си южняшки акцент, който изобщо не съвпадаше с представата му за момиче от Флорида. Представяше си сърфисти и открити коли, но тя спомена, че хлапетата от нейния град Суитгъм — във всеки случай белите хлапета, а не мексиканците или черните — слушат кънтри и карат камионетки.

— А ти можеш да ми се обадиш — бе казал Джордж и беше написал телефонния номер на своите родители.

— Добре.

Но тя не се обади.

А когато през януари се върна в колежа, той чу новината.

Тя нямаше да се върне в Кънектикът.

Беше се самоубила в дома си във Флорида.

В дванайсет без четвърт Джордж се оказа първият клиент в „Джак Кроу“. Едно от многото неща, които той харесваше на тази кръчма, беше, че все още не се бе огънала под манията на целия град за брънча [5] Brunch (англ.) — съчетание между breakfast (закуска) и lunch (обяд). — Бел. пр. . Отваряха по обедно време, дори в събота и неделя. Пред вратата нямаше опашки за „Яйца по бенедектински“ и „Блъди Мери“ за 10 долара. Нямаше и джаз трио, което да свири в някой ъгъл.

Дори и рано през деня в „Джак Кроу“ беше студено като в хладилен склад за месо. Миризмата на лизол едва прикриваше миризмата на вчерашна бира. Не се виждаха никакви сервитьорки, затова Джордж приближи до бара и си поръча бутилка „Нюкасъл“.

— Подранил си — отбеляза собственикът и се върна към лимона, който режеше на резенчета.

— Омръзна ми тази жега, Макс.

— Станахме двама.

На бара имаше смачкан вестник и Джордж го взе със себе си в своето сепаре в дъното, като седна така, че да гледа вратата. Разгърна вестника, но не успя да се съсредоточи върху думите, а само надничаше над него към входа. Докато си свърши бирата, стана дванайсет и десет. Вратата се отвори три пъти: най-напред влезе японска двойка, като и двамата теглеха зад себе си куфар на колелца, после пристигна пощаджията и набързо остави куп писма, вързани с ластик. Третия път влезе един редовен посетител на име Лорънс. Джордж вдигна леко вестника, за да не бъде забелязан, но Лорънс веднага отиде до обичайното си място в далечния край на бара, близо до кухнята.

Джордж стана да си поръча още една бира. Кели, една от келнерките, вече беше зад бара и бършеше чаши. Когато Джордж доближи, телефонът на стената зад нея иззвъня и тя го грабна, пъхвайки слушалката под брадичката си. Джордж я чу да казва: „Джак Кроу“, мога ли да ви помогна?“. После замълча и обърна очи към Джордж. „Да, познавам го. В момента го гледам. Почакайте.“ Подаде телефона на Джордж точно когато той стигна до бара.

— Някаква жена. За теб — сви рамене Кели и му подаде слушалката.

Джордж я пое, знаейки кой е.

— Ало?

— Здрасти, Джордж. Лиана е.

— Добре ли си?

— Добре съм, но няма да успея да се срещна с теб. Дълга история. Дадох назаем колата си и сега не знам къде е. Няма ли начин ти да дойдеш насам?

— Къде се намираш?

— В Ню Есекс. Знаеш ли къде е?

— Естествено. На северния бряг. Бил съм там.

— Имаш ли кола? Искаш ли да дойдеш дотук с нея? — Гласът й — глас, който не беше чувал близо две десетилетия — му прозвуча някак несигурно. При това тя говореше необичайно бързо.

— Добре ли си?

— Да, освен че не разполагам с колата си.

— Сигурна ли си?

— Какво точно каза снощи? Не съм сигурен, но не съм и несигурен. Нещо подобно. Няма да лъжа. Имам малък проблем — не точно сега, но по принцип — и се надявах да ми направиш услуга.

Когато Джордж не отговори веднага, тя попита:

— Там ли си още?

— Да. Слушам те.

— Повярвай ми, като ти казвам колко съм наясно, че съм последният човек, който трябва да ти иска услуга. Но се надявам, че може би ще ме изслушаш.

— Не можеш ли да ми кажеш сега, по телефона?

— Искам да те помоля лице в лице. Имаш ли кола?