Питер Свенсон - Момичето с часовник вместо сърце

Когато стигна до апартамента си, той седна на първото стъпало на външното стълбище. Беше само на няколко преки от бара. Можеше да изпие по едно питие с нея и да разбере какво я е довело в Бостън. Толкова дълго я беше очаквал, представяйки си този момент, че сега, когато тя наистина беше тук, се чувстваше като актьор в някакъв филм на ужасите с ръка на вратата на хамбара, който всеки момент щеше да получи секиpa по главата. Беше уплашен и за пръв път от десетина години закопня за една цигара. Дали не беше дошла в „Джак Кроу“ да го търси? И ако беше така, защо?

Имаше вечери, когато според Джордж той можеше да влезе в апартамента си, да нахрани Нора и да се пъхне в леглото. Но точно тази тягостна августовска вечер, в комбинация с присъствието на Лиана в любимия му бар, го караше да мисли, че нещо е на път да се случи, а именно това му беше нужно. Хубаво или лошо, нещо се случваше.

Джордж поседя достатъчно дълго, за да се убеди, че тя вече си е тръгнала. Колко дълго можеше да стои на бара сама с чашата червено вино? Реши да се върне. Ако си е тръгнала, значи не е трябвало да я види отново. Ако е още там, ще й каже здрасти.

Докато се връщаше към кръчмата, му се стори, че ветрецът, който духаше в гърба му, е станал по-топъл и по-силен. Пред „Джак Кроу“ не се поколеба. Влезе през двойната врата и когато го стори, откъм своето ъгълче на бара Лиана извърна глава и го погледна. Видя как очите й светнаха леко, когато го позна. Никога не се беше отличавала с пресилени жестове.

— Значи наистина си ти — каза той.

— Да. Здрасти, Джордж. — Каза го с равната интонация, която той си спомняше, така небрежно, сякаш се бяха видели с него и по-рано през деня.

— Видях те ей оттам — Джордж кимна с глава към задната част на кръчмата. — Отначало не бях сигурен, че си ти. Малко си се променила, но след това, когато минах край теб, вече съвсем се уверих. Стигнах до средата на улицата и се върнах.

— Радвам се, че го направи — каза тя. Думите й, внимателно разделени една от друга, леко се прекъсваха на края. — Всъщност дойдох тук… в тази кръчма… за да те потърся. Знам, че живееш наблизо.

— Така ли?

— Радвам се, че пръв ме забеляза. Не знам дали бих се престрашила да дойда при теб. Знам какво изпитваш към мен.

— Значи знаеш повече от мен. Аз самият не знам какво точно изпитвам към теб.

— Имам предвид след всичко, което се случи. — Не беше променила положението си, откакто той бе влязъл в кръчмата, но един от пръстите й потропваше леко по дървения бар в такт с музиката.

— А, това — изрече Джордж, сякаш търсеше в гънките на паметта си за какво може да говори тя.

— А, това — повтори тя в отговор и двамата се засмяха. Лиана се обърна, за да погледне Джордж директно в лицето. — Да се притеснявам ли?

— Да се притесняваш?

— От задържане? От питие, излято в лицето ми? — С годините в крайчетата на бледосините й очи се бяха появили мънички бръчици от усмивките. Нещо ново.

— Полицията вече идва насам. Аз просто те забавям. — Джордж продължи да се усмихва, но това му се стори неестествено. — Шегувам се — каза той, когато Лиана не отговори веднага.

— Знам. Искаш ли да седнеш? Имаш ли време за едно питие?

— Всъщност… След малко имам среща. — Лъжата се изплъзна от устата на Джордж с лекота. Главата му изведнъж се бе затлачила заради близостта й, заради мириса на кожата й и той изпитваше някакъв животински порив да побегне.

— О, хубаво — каза бързо Лиана. — Но аз всъщност трябва да те помоля за нещо. За услуга.

— Добре.

— Можем ли да се срещнем някъде? Утре?

— Тук ли живееш?

— Не. В града съм за… на гости на приятелка… сложно е. Искам да говоря с теб. Ще те разбера, ако откажеш, разбира се. Знам, че вероятността е малка, и разбирам…

— Добре — отвърна Джордж, казвайки си наум, че по-късно може да промени решението си.

— Това „да“ ли означава, искаш ли да поговорим?

— Разбира се, да се видим, докато си в града. Обещавам да не викам федералните. Просто искам да знам как я караш.

— Много ти благодаря. Признателна съм ти. — Тя пое дълбоко въздух през носа и гърдите й се изпълниха. Въпреки звуците от музикбокса Джордж сякаш чу прошумоляването на колосаната снежнобяла блуза по кожата й.

— Как разбра, че живея тук?

— Проверих. В интернет. Не беше чак толкова трудно.

— Предполагам, че вече не се казваш Лиана?

— За някои хора съм. Не много. Повечето сега ме знаят като Джейн.

— Имаш ли мобилен телефон? Да ти звънна по-късно?

— Нямам мобилен. Никога не съм имала. Можем ли да се срещнем пак тук? Утре. По обяд.