Питер Свенсон - Момичето с часовник вместо сърце

— Май бяхме заедно в колежа. Не съм сигурен.

— Ами върви я попитай. Няма да се разсърдя.

— Не, няма. Почти не я познавах — излъга Джордж и заедно с лъжата по врата му като паяк пролази тръпка на вълнение.

Поръчаха си по още едно питие.

— Прилича ми на дребен досадник — отбеляза Джордж.

— Какво?

— Твоят, разведеният.

— А, още ли говориш за него? — Тя се измъкна от сепарето, за да отиде до тоалетната, и това даде възможност на Джордж вече наистина да се втренчи в Лиана. В момента гледката беше наполовина блокирана от двама бизнесмени, които си сваляха саката и разхлабваха вратовръзките, но между движенията им той хубавичко я разгледа. Носеше бяла блуза с яка, а косата й, малко по-къса, отколкото в колежа, се спускаше от едната страна на лицето, а от другата бе прибрана зад ухото. Не носеше бижута, нещо, което Джордж добре си спомняше за нея. Шията й беше непривично светла, а кожата около ключицата й беше зачервена. Беше оставила книжлето си и от време на време оглеждаше бара, сякаш търсеше някого. Джордж изчакваше тя да стане и да тръгне, усещаше, че докато не я види да ходи, няма да е сигурен.

Мислите му като че ли й подействаха и тя стана от високата тапицирана табуретка, а полата й за миг се набра по средата на бедрото. Щом краката й докоснаха пода и тя тръгна по посока на Джордж, вече нямаше никакво съмнение. Със сигурност беше Лиана, която той виждаше за пръв път откакто беше първокурсник в Матър Колидж, преди близо двайсет години. Походката й не можеше да бъде объркана — това бавно, полюшващо се въртене на хълбоците, главата вдигната високо и назад, сякаш се опитва да гледа над другите. Джордж прикри с едно меню лицето си и се втренчи в безсмислените думи по него. Сърцето му лудо биеше в гърдите. Усети как дланите му се навлажняват, въпреки климатика.

Лиана мина точно когато Айрин отново седна в сепарето.

— Ето я приятелката ти. Не искаш ли да я поздравиш?

— Още не съм сигурен дали е тя — каза Джордж и се зачуди дали Айрин бе успяла да долови сухата паника в гласа му.

— Имаш ли време за по още едно питие? — попита Айрин. Беше освежила червилото си в тоалетната.

— Разбира се — отвърна Джордж. — Но да отидем другаде. Може да се поразходим малко, докато е още светло.

Айрин направи знак на келнера и Джордж посегна към портфейла си.

— Мой ред е, не помниш ли — каза Айрин и извади кредитна карта от бездънната си чанта. Докато тя плащаше сметката, Лиана отново мина покрай тях. Този път Джордж успя добре да огледа в гръб отдалечаващата се фигура с онази позната походка. Беше наедряла и в тяло. Джордж си помисли как в колежа тя беше неговият идеал, но сега изглеждаше още по-добре: дълги, стройни крака и подчертани извивки, тяло, за каквото можеха да помогнат единствено гените, а не упражненията. Вътрешната част на ръцете й беше бяла като мляко.

Джордж си беше представял този момент много пъти, но кой знае защо никога не си бе представял изхода от него. Лиана беше не просто старо гадже, разбило навремето сърцето на Джордж. Тя беше, доколкото Джордж все още знаеше, издирван престъпник, жена, чиито злодеяния приличаха по-скоро на древногръцките трагедии, отколкото на младежки прегрешения. Нямаше съмнение, че е убила един човек, а най-вероятно бе извършила и още едно убийство. Джордж усещаше върху себе си еднакво тежестта от моралната отговорност и някаква нерешителност.

— Идваш ли? — Айрин стана и Джордж направи същото, следвайки енергичните й крачки по боядисания дървен под на бара. По говорителите се чуваха бързите звуци на „Грешник“ на Нина Симон. Излязоха през входната врата, а навън ги посрещна все така влажната вечер със стена от застоял, спарен въздух.

— И сега накъде? — попита Айрин.

Джордж замръзна.

— Не знам. Май ми се иска да се прибера у нас.

— Добре — каза Айрин и като видя, че Джордж не помръдва, добави: — А можем и да поостанем тук, в тази влажна джунгла.

— Извинявай, но изведнъж нещо ми стана и не се чувствам добре. Сигурно просто ще си отида вкъщи.

— Да не е заради жената на бара? — Айрин изви шия да надзърне през матираното стъкло на входната врата. — Това да не е онази, как й беше името? Лудото момиче от Матър?

— Боже мой, какво говориш? — излъга Джордж. — Мисля, че просто ще се прибера.

Джордж се отправи към дома си. Из тесните улички на Бейкън Хил се появи и засвири лек ветрец. Не беше прохладен, но въпреки това Джордж протегна ръце нагоре и усети как потта се изпарява от кожата му.