Питер Свенсон - Момичето с часовник вместо сърце

Докосна гръбчето на книгата. Заглавието и името на авторката бяха отпечатани с тънък, елегантен червен шрифт. „Ребека“. От Дафни дю Морие.

Беше любимата й книга, единствената й любима книга. Беше му дала един екземпляр в годината, когато се срещнаха. Първата им година в колежа. Беше му чела на глас откъси от нея в своята спалня в студените зимни нощи. Той знаеше наизуст цели пасажи.

Извади книгата и прокара пръст по неравните ръбчета на страниците. Отвори се на страница шеста. Две изречения бяха внимателно оградени с линии. Спомни си как тя си правеше бележки в книгите точно по този начин. Без да ги оцветява. Без да ги подчертава. Само точни очертания около думи, изречения и параграфи.

Джордж не започна веднага да чете отбелязаните думи — книгата не се беше отворила случайно, а заради пъхната между страниците пощенска картичка. Гърбът й беше леко пожълтял. Нямаше написано нищо. Обърна я и погледна цветната снимка на някакви руини на маите, останали недосрутени по някакъв обрасъл с ниски храсти склон на фона на океана. Беше стара картичка, цветът на океана беше прекалено син, а на тревата — прекалено зелен. Обърна я пак. Развалините на маите в Тулум , гласеше описанието. Кинтана Ру. Мексико.

В пет часа и пет минути в една петъчна вечер Джордж Фос тръгна от офиса си направо за кръчмата „Джак Кроу“ през лепкавия въздух на обхванатия от гореща вълна Бостън. Последните три работни часа беше прекарал в педантично коригиране на написания отново договор за илюстратор, а после — в нямо съзерцание през прозореца на покритото с мараня синьо небе над града. Не обичаше късното лято, също както други жители на Бостън не обичаха дългите зими в Ню Ингланд. Умърлушените дървеса, пожълтелите паркове и дългите влажни нощи го караха да копнее за свежата есен и нормалния за дишане въздух, от който дрехите му не лепнеха по кожата и той не усещаше умора в костите си.

Извървя възможно най-бавно разстоянието от половин пряка до „Джак Кроу“ с надеждата ризата му да остане сравнително суха. По тесните улички на Бак бей пробягваха коли в стремежа си да избегнат навалицата в града. Повечето от живеещите в този квартал планираха първите си питиета за вечерта по барчетата в Уелфлийт или Едгартън, или дори в Кенибънкпорт, или в някое от крайбрежните градчета на прилично разстояние с кола. На Джордж му беше достатъчно да се отбие и в „Джак Кроу“, където напитките бяха прилични, а климатичната инсталация, поддържана от заселник от френската част на Канада, обикновено сваляше температурата до тази в хладилните камери за месо.

Доволен беше и защото щеше да се види с Айрин. Не я беше виждал повече от две седмици, когато бяха на коктейла, даден от техен общ приятел. Там почти не бяха разговаряли и когато Джордж си тръгна пръв, тя го изгледа доста ядосано, уж на шега. Тогава Джордж се зачуди дали редките им срещи не бяха стигнали до някой от периодичните моменти на криза. Излизаше с Айрин от петнайсет години, след като се беше запознал с нея в списанието, където той все още работеше. Тя беше помощник-редактор, а той работеше в счетоводството. Работата като счетоводител в известно литературно списание му се струваше перфектната служба за човек с литературни интереси, но без никакъв литературен талант. В момента Джордж беше икономически директор на същия този потъващ кораб, докато Айрин се беше издигнала в редиците на все по-разширяващия се интернет отдел на „Глоуб“.

В продължение на две години бяха съвършената двойка. Но тези две години бяха последвани от тринайсет години все по-редки завръщания, препирни, случайни изневери и все по-заглъхващи очаквания. И макар отдавна да се бяха отказали от идеята, че са обикновена двойка с обикновена съдба, те все още идваха в любимия си бар, все още си споделяха всичко, все още преспиваха заедно от време на време и напук на всичко си бяха останали най-добри приятели. И все пак понякога се налагаше да си изяснят положението, да проведат разговор. А точно тази вечер на Джордж не му беше до това. Не беше свързано с Айрин — в известен смисъл чувствата му към нея не се бяха променили от десетина години. По-скоро имаше нещо общо с това как гледаше на живота като цяло. Джордж наближаваше 40-те и му се струваше, че неговият свят бавно се изцежда от всякакъв цвят. Преминал беше възрастта, когато можеше да очаква, че ще се влюби до безумие и ще създаде семейство или ще превземе света с щурм, или ще му се случи нещо неочаквано, което да го извади от ежедневието му. Никога не би изрекъл тези свои чувства гласно пред някого — в края на краищата имаше солидна работа, живееше в красивия град Бостън и все още притежаваше цялата си коса, но прекарваше повечето дни в неизяснената липса на всякакъв интерес. И макар все още да не се спираше пред погребалните бюра, се чувстваше така, все едно от години не очакваше нищо от бъдещето. Не се интересуваше от нови приятелства, нито от нови връзки. В службата заплатата му растеше, но работният му ентусиазъм бе помръкнал. През изминалите години бе изпитвал гордост и удовлетворение при излизането на всеки месечен брой. Напоследък рядко прочиташе дори и една статия.