Питер Свенсон - Момичето с часовник вместо сърце

— Имам.

— Ще ти бъда признателна, ако дойдеш с нея дотук и поне чуеш какво ще ти кажа. Довери ми се. Аз ти се доверявам. Нищо не те спира да се обадиш на полицията и да им дадеш адреса ми.

Джордж пое въздух през носа си и погледна Кели, келнерката. Тя хвърли поглед на празната му бутилка бира и го попита с устни „Още една?“, а Джордж поклати отрицателно глава.

— Добре. Ще дойда. Къде се намираш точно?

— Благодаря ти, Джордж. Знаеш ли къде е „Бийч Роуд“? Отседнала съм в къщата на една приятелка точно зад „Сейнт Джон“, онази стара каменна църква.

— Добре. Мисля, че знам къде е.

— След като видиш църквата, от дясната ти страна има един непавиран път, улица „Капитан Сойер“. Къщата в края на уличката. Прилича на вила. Ще те чакам. Целия следобед.

— Ще дойда.

— Благодаря ти. Благодаря. Благодаря.

Джордж върна телефона на Кели.

— Аха — каза тя със силния си бостънски акцент. — Започнали са да те търсят по телефона в кварталната ти кръчма, а? Не е на добро.

— Благодаря ти, Кел. Може да записваш кой ме търси, когато ме няма.

— Много ти се иска.

Джордж помисли да си поръча още една бира плюс нещо за хапване, но вместо това реши незабавно да се види с Лиана. Докато говореше с нея, стомахът му се свиваше, не само защото се бе върнала в живота му, а защото наистина звучеше уплашена. Излезе от „Джак Кроу“ и повървя две кратки преки до гаража, където държеше колата си. Джордж никога не си беше падал по колите, но „Сааб 900“ беше първата и единствена кола, в която се беше влюбил. Купил беше една на сто и шейсет хиляди километра точно след като завърши колежа, навъртял беше още хиляда и петстотин, а после започна да си търси нещо ново. Оттогава все я подменяше. Сегашната му кола беше четвърта подред, но първата с възможност за групата със специални допълнения. През далечната 1986 година бяха произвели около хиляда и петстотин такива и всичките бяха в тъмносиво. Гаражът за сааба беше доста сериозно перо, но той обичаше колата си прекалено много, за да я оставя на улицата.

Адресът на Лиана, в ден свободен от трафик, беше на около четирийсет и пет минути северно от Бостън. Сгушен между две заливчета, Ню Есекс се намираше край стара кариера близо до морето. Половината от гранита в Бостън идваше оттам и в потвърждение на това в земята се виждаше огромна яма, но хората отиваха в Ню Есекс преди всичко да похапнат пържени или варени миди, или само да позяпат скалистия бряг, както и да поразгледат кичозните галерии, заменили старите рибарски бараки около пристанището.

Джордж стигна до центъра на града малко след един и половина. Зави с очукания си сааб покрай гранитната статуя на работник от кариерата, която се издигаше на малкия площад в сърцето на града, и пое на север по Бийч Роуд. Беше ранен следобед и денят бе горещ и задушен. Небето беше тебеширеносиньо, а морето, надничащо през процепите на вечнозелените храсти, бе притихнало и сиво. Джордж намали скоростта, за да огледа знаците. Зави край един ъгъл и когато пое нагоре към следващия завой, видя каменна църква с камбанария отпред. Мина покрай нея. На скамейка в църковната градина спеше самотен мъж. Облечен беше с дълги панталони и риза с дълги ръкави, и двете в морскосиньо. Седеше с изправен гръб, но брадичката му беше овесена на гърдите. Изведнъж Джордж се изплаши да не би старецът да е умрял на скамейката и светът да не го е забелязал, а вместо това да е решил да не буди заспалия на слънце човек.

След като мина край църквата, Бийч Роуд направи рязък завой към сушата и гледката към морето се закри от бели борове. Зеленият знак за улица „Капитан Сойер“ бе избелял и почти не се четеше, а самият път беше целият разровен. Джордж сви по улицата и измина още стотина метра покрай работилница за лодки от седемдесетте години, скрита в дърветата отдясно. Продължи да се движи и пътят свърши до стара, тухлена лятна къща, която би могла да мине и за изоставена, ако пред порутените й стълби отпред не бе спрял лъскав бял додж. Джордж паркира зад доджа, угаси двигателя и излезе от колата. Алеята за колите беше покрита с комбинация от камъчета и миди. Зад къщата имаше заблатено заливче и мостик, който изглеждаше по-стар и разнебитен и от нея. Джордж изкачи стъпалата и почука на небоядисаната врата. Нищо не помръдна. Лекият ветрец откъм морето нежно поклащаше околните борове. Джордж почука отново и дървото прокънтя глухо, сякаш беше изгнило отвътре. Тъкмо се готвеше да провери дали вратата не е отворена, когато иззад къщата се появи някакъв мъж и заяви: