Радко Пенев - Ритуалът

Говореше на него, но погледът ѝ не спираше да шари по стените и пода на помещението.

— Боре, търсиш ли нещо? — не се въздържа Петър.

Тя вдигна очи към него.

— Всъщност да. Мисля, че е възможно и тук да има някакъв ключ, който да отвори тунел към долното помещение.

Петър я разбра веднага. Боряна очакваше да намери скрита система, подобна на онази, която задвижваше вратите на тайния храм под Бакърлъка. Опита се да погледне на вътрешността с други очи, но не знаеше за какво да гледа. Погледът му пробяга по всички ъгли, без да се спре на нищо конкретно.

— Точно отдолу ли се пада?

Тя се замисли за момент.

— Не помня точно, но мисля, че обхващаше тези помещения — отговори колебливо. — То е доста по-голямо от тях… Да, някъде отдолу трябва да е.

Петър огледа продължително каменната настилка. Тази гробница бе изследвана многократно, като навярно всеки камък в нея бе огледан и описан внимателно. Вероятно, ако имаше нещо, то би било открито отдавна. Не му се вярваше да намерят проход към кухината отдолу точно оттук. Сети се и нещо друго.

— Ако имаше проход оттук, нямаше ли да излезе на георадара?

Боряна спря и се обърна към него.

— Сигурно, зависи колко е широк и как е разположен.

— Примерно колкото онзи в скалите, през който излязохме от тайния храм?

Тя потри лице с две ръце, преди да отговори.

— Да, навярно щеше да се покаже. Особено ако излиза някъде в тази гробна камера, нямаше да го изтървем толкова близо до повърхността.

Петър я гледаше съсредоточено. Разбираше, че надеждите да намерят пещерата на Залмоксис точно тук се отдалечават, но не намираше логика в безсмислено лутане.

— Защо тогава има кухина? — попита Боряна. — И Дромихет точно отгоре да си построи гробница, при това приживе.

Петър ясно долови разочарованието в гласа ѝ.

— Боре, аз не се съмнявам в това, че има помещение отдолу, вярвам ти напълно. Въпросът е, че ми се струва нелогично входът към него да е оттук. Особено ако искаш да го скриеш.

— Какво имаш предвид? — озадачено го попита тя.

— Какво… Ами ако онова отдолу е част от онези мистерии, със сигурност е скрито добре. Ако пък е обиталището на Залмоксис през ония четири години, би било още по-тайно. Въпреки това само си представи — място с такова значение в древността — навярно биха се носили легенди и предания. Сети се колко добре би стояла една истинска гробница на точното място. Само дето не става въпрос за нея.

— Тя е само за примамка — досети се Боряна.

— Именно, за заблуда.

— Това е всичко, сър — Питър постави куп пожълтели документи върху ниската маса пред камината и се изправи.

— Благодаря, Питър, мисля, че няма да имаме нужда от услугите ти засега — Ото протегна ръка към купчината хартия и взе най-горния лист.

— Много добре, сър — отвърна икономът и леко се поклони.

— Ще бъда в стаята си.

След като Питър напусна затъмненото помещение с безшумни стъпки, Виктор се обърна към Ото.

— Не рискуваш ли твърде много, като му поверяваш това — кимна към купа на масичката.

— Моля те, Виктор — махна с досада възрастният мъж, — остави ме да познавам персонала си по-добре от теб.

Виктор кимна отсечено и скръсти ръце на гърдите си.

— Разбира се, извини ме. Може би съм прекалено предпазлив.

— Предпазливостта никога не е излишна — засмя се Ото и добави: — Макар и в големи количества да предизвиква параноя.

Разговорът не вървеше добре, Виктор усещаше, че губи контрола, а сега и тази обида. Постара се раздразнението да не му проличи и се усмихна.

— Прав си както винаги, наистина моля да ме извиниш.

Беловласият мъж му подаде листа, който държеше в ръката си.

— Ето, хвърли един поглед.

— Какво е това? — попита Виктор, поемайки жълтия лист.

— Това, млади ми приятелю, е отговорът на твоите въпроси.

Боряна вървеше умислена към изхода на гробницата. Петър крачеше до нея мълчаливо, забил поглед в пода.

Въпреки изводите, с които и двамата се съгласиха, прекараха повече от час в древното помещение. Почукваха по плочите, търсеха скрити знаци, натискаха произволни каменни блокове, части от статуите, стараейки се случайно да задействат някакъв механизъм, който да ги отведе до камерата под краката им. Разсъждаваха, предполагаха и опитваха всякакви варианти. Осъзнаваха, че всичките им усилия са изстрел в тъмното, но нямаха идея как да продължат, и затова импровизираха наслуки.

Уви, всичко бе напразно.