Радко Пенев - Ритуалът

Каквато и да бе причината, той я подкрепяше. Не бе забравил, че онези иманяри убиха професор Николов — убийство, което полицията приписваше на него. Ако съществуваше малък шанс да намери доказателство за невинността си, той бе готов да го потърси.

— Дали онзи полицай ни търси?

— Петков?

— Да. Нали не трябваше да напускаме града, искаше още да ни разпитва, а ние…

— … ние не го послушахме — завърши Петър. — В резултат без малко да ни убият.

— Остави това сега — махна с досада Боряна. — Въпросът е дали не ни търсят. Ами ако ни арестуват? Все едно ние сме извършителите и сега бягаме. Направо си мирише на вина.

Вървяха под силното слънце към колата, единствена на празния паркинг. Ситните камъчета по пътеката скърцаха под стъпките им.

— Не мисля. Ако Петков беше сигурен, че съм виновен, щеше да ме задържи. Не смятам, че има някакви доказателства. По-скоро искаше да ни сплаши, за да си кажем всичко, което знаем.

Докато идваха насам, бе мислил върху това. На чиста глава, от позицията на изминалите дни, ситуацията му изглеждаше по-ведра, отколкото в началото. Можеше да я успокои.

— В противен случай щеше да ни обяви за държавно издирване и да ни хванат още на първия разклон. Освен това предполагам, че колите под наем имат някаква система за проследяване. Само да поиска, и ще ни намери, ако има сериозна причина.

— Това е успокоително — добави Боряна с нескрита ирония.

— Значи, все още не ни мисли за убийци.

Петър сви рамене и се усмихна към нея.

— Кой знае, може да търси неоспорими доказателства. При всички случаи не искам да се свързваме с него. Сигурно ще иска да ни върне обратно… после разпити, обяснения… Нищо противозаконно няма да ти е изключен телефонът.

Усмивката на Боряна бе ослепителна. Съвсем ситни, едва забележими капчици пот се бяха събрали над горната ѝ устна.

— Да, нито да обикаляш исторически забележителности.

Очите ѝ го гледаха дяволито.

Петър отвори шофьорската врата и отвътре изригна невидим облак нагорещен въздух. Облегна ръка на тавана, но бързо я отдръпна — пареше като нагорещен тиган. Погледна към Боряна, изправена от другата страна.

— Сега накъде?

Виктор пое пожълтелия лист хартия с внимание, граничещо с нежност. Сърцето му биеше до пръсване, но той се стараеше да не му личи. Най-накрая — само крачка го делеше от събирането на всички части на пъзела.

Погледът му пробяга по документа, ситно изписан с наклонен надясно почерк. Опита да прочете думите, но те бяха написани на непознат език. Вдигна очи към Ото.

— Какво е това? Не разбирам, някаква шега ли?

Очите на възрастния мъж сияеха.

— Не, Виктор, съвсем не, никаква шега няма тук. Това, което държиш, е документ или поне част от документ, който е разковничето към онова, което търсиш.

Виктор сви очи и се загледа в Ото. Възможно ли бе да знае към какво се стреми? Имаше ли някакъв шанс да е успял да постави всички късчета информация на местата им и да прозре истинския му замисъл?

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо.

— Това, драги ми приятелю, е част от архива на професор Геза Фехер.

— Кой? — отдъхна си Виктор.

Възрастният мъж меко се засмя.

— Ето, виждаш ли — чудесно е, че нашата организация има толкова стройна структура — всеки от нас има област, в която е специалист. Затова все още си принуден да търпиш ужасното ми произношение.

Виктор не каза нищо, но усети известно неудобство, явно германецът го познаваше по-добре, отколкото предполагаше. Освен това бе прав — Ото изпълняваше функции, които в свободна трактовка биха могли да се определят като библиотекар или шеф на архив. Само че това бе архив, трупан с векове, съдържащ документи и артефакти, които нито един музей не подозираше, че притежават. Не знаеше колко обемист трябва да е този архив, но предполагаше, че е пръснат на различни места из света. Например като това, в което се намираше в момента. Места със силно ограничен достъп, където не влизаха случайни хора. Всъщност съществуването на подобни места бе известно само на хората от върховите нива в организацията. Общо четирима.

Ото продължи, все така усмихнат.

— Професор Фехер е унгарски учен, работил в първата половина на миналия век. Профилирал е усилията си в търсенето на връзки между старомаджарите и прабългарите. Работил е в България няколко години, като е поддържал отлични връзки с българските учени по онова време.

— Какво общо има той с онова, което ми е необходимо?