Радко Пенев - Ритуалът

Организацията бе съставена от множество преплетени структури, част от които известни в обществото под различни наименования, чието съществуване бе умишлено обвито в мистика. Често противоречиви по предназначение, те бяха част от едно цяло. Макар всяка от тях да имаше точно определена функция, те често се преплитаха и свързваха. Разпространените разбирания за дейностите им бяха твърде Далеч от истинската причина да съществуват. Разбира се, това бе елемент на заблуда с намерение истинската цел, онази, към която той се стремеше, да остане скрита. През вековете това бе довело до обвинения в ерес, преследване и дори до унищожаване на цели клонове от организацията поради невежество и задкулисни машинации. Въпреки невероятната власт, която организацията притежаваше, всички усилия бяха напразни. Досега.

Не искаше да пита в този момент, щеше да остави това за по-късно, когато изкопчи от стария козел онова, за което бе дошъл.

— Разбира се, всичко е възможно — отвърна замислено Георги.

Петър отпи глътка кафе и мълчаливо продължи да наблюдава разговора между управителя на музея и Боряна.

Този път Жоро не изглеждаше изненадан от посещението им, а по-скоро озадачен. Естествено, бе много любезен и отново ги покани в кабинета си. Направи кафе на очукан електрически котлон, скрит в един от шкафовете на гардероба. Петър се чудеше кога ли ще се изнерви докрай и съвсем открито ще попита Боряна какво наистина търси. Засега успяваше да се сдържи и отговаряше на въпросите ѝ, без да задава свои. Канцеларията му бе в същия захабен вид, както и вчера, само купчината с изписани листове върху бюрото като че ли се бе увеличила. Единствено светлината на следобедното слънце осветяваше износените мебели по-силно и цялата обстановка изглеждаше още по-потискащо.

Когато се качиха в колата на тръгване от Свещарската могила, Боряна бе пояснила, че Георги Божанов е единственият човек, който би могъл да им помогне. Сега, когато имаха ясна цел, тя предложи отново да се върнат в Русе, като разчиташе на помощта му. Неговите публикации върху погребалните обреди на гетите го правеха ерудиран специалист с международно признание, макар той самият да не търсеше известност. Боряна поясни, че не разбира защо досега не е защитил доцентура, въпреки че притежава необходимия потенциал. Освен това той също бе работил на Свещарската гробница. Настоя да му кажат какво търсят в действителност, без обаче да разкриват всичко.

Придържаха се към историята за намерения фрагмент, заради който предполагаха, че съществуват златни копия на Боровското съкровище. Боряна обясни идеята си за връзката между мистериите, Залмоксис и ритуалния набор. Умишлено пропусна момента, че идват от комплекса в Сборяново, както и това, че има замесена иманярска банда, готова на всичко, за да се сдобие с частите на ритуалния набор. По всичко личеше, че той ѝ вярва. Петър разбираше желанието ѝ да го предпази на всяка цена. Особено след смъртта на професор Николов.

Говореха вече половин час, като разговорът се водеше на бързи обороти и често правеха препратки към местности и термини, за които Петър подозираше, че са добре известни в археологичните среди. За негово съжаление те не му говореха нищо.

— А другаде? Освен Свещари? — питаше Боряна.

— В свещената Когайон, между Прут и Серет — засмя се Георги. — Страбон така казва, сещаш се.

— Да… — сви рамене Боряна — в Румъния. Само дето там няма нищо открито. Защо тогава фрагментът, който открих, е у нас? Знам какво казва Страбон, но няма ли някакви други препратки, които да сочат, че е възможно пещерата да е в нашите земи?

— Не, поне аз не съм чувал — поклати глава Жоро. — Какво не ти харесва на Свещари? Съвсем добре си се връзва. Ти беше там, знаеш какво видяхме. Помниш, че тази възможност се разглеждаше още тогава.

— Не става въпрос дали ми харесва, просто искам да проуча всички възможности. Ти си специалистът по гетите, няма кой да знае по-добре. Може би има нещо, което пропускам.

Георги въздъхна и каза:

— Според мен, ако въобще има някаква възможност пещерата на Залмоксис да се намира по днешните ни земи, то това е там, под Свещарската могила.

Петър постави чашата си на малката масичка, обсипана с многобройни избелели кръгове, и вдигна очи.

— Как може да се стигне до нея?

— С копане — усмихна се към него Жоро.

Усмивката му изглеждаше искрена, но Петър не можа да пропусне ироничния блясък в ъгълчето на очите му. Сигурно въпросът му изглеждаше идиотски.