Радко Пенев - Ритуалът

— Да, знам кой е той — потвърди Виктор, — но какво общо има с професор Фехер?

— Нищо на пръв поглед. Оказва се, че той навярно е разбрал за иманярските набези на местните и за откритата каменна плоча, въпреки че Фехер нарежда изкопът да се запълни отново и да се покрие с трева — така, сякаш никога не е бил изкопаван. — Очите на възрастния германец тържествуваха. — Шест години по-късно Филов извършва няколко сондажа в района, но не открива нищо, въпреки че навярно е издирил хората, които са направили изкопа през онази нощ. Интересното е, че не публикува нищо от тези сондажи, сякаш иска всичко да остане незабелязано.

— Тоест? Не е копал на правилното място или…

— Хахаха… — засмя се меко старецът, — виждаш ли, млади приятелю, всеки детайл е важен. Не, точно на мястото е копал, само че там вече не е имало нищо.

Валери Петков стоеше облегнат на стената в дъното на централната зала на районното управление, докато държеше чашата с горещо кафе в дясната си ръка. Ежедневният брифинг бе скучен както винаги, затова не му обръщаше особено внимание.

Въпреки многото хора в залата цареше тишина, нарушавана единствено от тихото жужене на проектора, който запращаше към голям квадратен екран серия от образи.

Шефът им изреждаше информацията за изминалото денонощие с монотонен глас.

— … убитият Кирил Калев е добре познат, с тлъсто досие. Работил е за Георги Златанов с прякор Славея — иманяр от тежка категория, който контролира северната част на страната…

— Дочу Петков несъзнателно.

Убийства, кражби, сбивания, нападения — ежедневни доказателства за недостатъците на човешката природа. Нещата, от които се състоеше работата му, онова, до което никой друг не искаше да се докосне — мръсните части на човечеството, мрачните късчета, които всеки притежаваше. Потънал в мислите си, Валери отпи глътка кафе.

На широкия екран, заел почти цялата стена, се проектира контрастната снимка на жертвата от поредното убийство.

— Как предлагаш да постъпим?

Безмълвен, Георги съсредоточено изучаваше петната по изтрития килим. После тихо каза:

— Боряна, знаеш, че не може да се направи нищо официално. Разрешенията ще отнемат много време, да не говорим, че най-вероятно становището ще бъде отрицателно.

Младата жена седеше пред него в захабения фотьойл, скръстила крака. Гледаше уредника с лека усмивка, наклонила глава.

— Официално? Жоро, нямаме време за официални неща.

Управителят стреснато вдигна глава.

— Да не искаш да търсиш сама? Но… но Боряна — заекна той, — това е непрофесионално. Не мога да допусна, че въобще говориш за тези неща.

— Защо? — усмивката ѝ излъчваше невинност. — Ние няма да изнасяме нищо, нали така? Единствено искаме да видим накъде води някаква дупка в полето.

— Но… но… — очите на Жоро шареха наоколо — но това е незаконно.

— Е, хайде сега, незаконно — възрази Боряна. — Незаконно би било да разравяме могила например. Или да търгуваме с антики.

Уредникът седеше с отворена уста, без да може да каже нищо.

— Освен това ти няма да знаеш за това — каза тя и добави: — Ще си извън всякакво подозрение.

Петър долови известна насмешка в последното изречение, но не си позволи да реагира. Не искаше да провали опитите е да изкопчи информацията от Георги.

— Просто искам да ми припомниш къде се намираше входът според легендата.

Той отново наведе глава към килима. Стоя неподвижно, скръстил ръце на гърдите си, потънал в размисли, после промълви:

— Защо това е толкова важно за теб? И защо е толкова спешно?

Въпросът завари и двамата неподготвени.

— Казах ти… — започна Боряна — открих фрагмент на…

— Стига! — рязко я прекъсна Георги. По бузите му избиха червени петна.

Изненадата по лицето на младата археоложка не можеше да се прикрие.

— Този път искам истината, Боряна, не се опитвай да ме баламосваш повече — продължи уредникът на висок тон. — Обидно е. Нали не ти приличам на глупак?

Боряна хвърли бърз поглед към Петър и той едва забележимо кимна.

— Не, Жоро, никак дори…

— Тогава не ме лъжи повече — каза той вече по-меко. — Съвсем ясно ми е, че цялата история за случайното ви идване тук, дълбокия интерес на господина към траките и специфично към Боровското съкровище е нещо, скалъпено набързо.

Очите му горяха, а лицето му излъчваше твърдост, която Петър не предполагаше, че ученият може да притежава.

— Добре, така да бъде — започна младата жена, поемайки дълбоко дъх. — Може би трябва да ти разкажем всичко отначало.