Радко Пенев - Ритуалът

— Да, да… така е. Просто… искаше ми се да не е толкова оплетено — оправда се на свой ред той.

Жоро само кимна към него и добави.

— Не е само това. Малко след като учителят е спускал учениците си в прохода, входът към него е бил затрупан.

— Защо? — попита Петър.

Жоро вдигна рамене.

— Кой знае, може местните да са се страхували, че онзи учител ще погуби децата им. Може и да е нещо друго — факт е, че не се знае кой е затрупал входа.

— Всичко това… — поколеба се Петър — дали е достоверно? Може ли да се вярва на тези истории?

— Разбира се. Разпитахме осем души, които като деца са влизали в пещерата или каквото и да е било там.

Петър не можеше да повярва на ушите си.

— Говорили сте с живи свидетели, които са минавали по проход към вътрешността и не сте проучили напълно обстоятелствата?

— Пете, не е така — намеси се Боряна. — Спомни си, когато е говорено с местните, гробницата вече е била открита, но не се е знаело за съществуването на камерата отдолу. Никой не е подозирал дори. Навярно всички са предполагали, че в легендите става въпрос за предполагаем вход към гробницата на Дромихет, а ние вече я бяхме разкрили. Освен това вероятно точно тази легенда е била отхвърлена като изцяло невярна поради факта, че в гробницата никъде няма открит таен вход. Сигурно някой е сметнал, че това е просто пещера, в която налудничав учител е тормозел учениците си.

Така си беше, защо да се отделят сили и средства в търсене на някакъв проход към нещо, което така или иначе вече е достъпно?

— И е потънала в забрава до момента, в който сте открили онази аномалия.

— Всъщност не — каза Георги. — Дори тогава никой не обърна внимание, все пак бяха минали години между двете събития.

— Разбирам — съгласи се Петър. Отпи от кафето си и попита: — Къде е входът, трябва да го проверим, нали?

Георги Божанов се почеса с показалец по върха на носа.

— Помня само предполагаемото му местоположение. Не забравяй, бил е затрупан преди почти век. Цяла гора може да израсте над него за толкова време. Освен това беше твърде отдавна и не съм сигурен в подробностите.

Мерцедесът на Славея завиваше зад ъгъла, когато видя доктор Казакова и Петър Георгиев да излизат от тъмносиньо БМВ, паркирано пред Регионалния исторически музей. Отне му секунда, докато ги разпознае, но успя да реагира навреме и викна на Кофата да свие в първата пряка. От прикритието на околните сгради той необезпокоявано проследи как двамата се насочват към страничния вход на музея.

Каза на Кофата да паркира в страничната уличка, без да губи от поглед сградата и тъмносиния автомобил пред нея.

— Работата е там, че професор Фехер проучва две малки могили в района през лятото и есента на 1930 г., където, без да иска, прави сензационно откритие, което не оповестява.

Виктор търпеливо слушаше, не задаваше повече въпроси. Ото продължи монотонно да разкрива информацията, с която разполагаше.

— По време на теренните проучвания той е наемал работници от близките села, които в интерес на истината навярно са търсили съкровища, за да ги задигнат. Една нощ, два дни преди края на разкопките, двама от работниците му копаят в задния край на едната от могилите и на дълбочина от метър и шейсет се натъкват на каменна плоча. Не успяват да разкопаят достатъчно, за да я извадят за кратката нощ, и решават да кажат на професор Фехер за откритието си вероятно от страх, че ще бъдат предадени на властите.

Въглените в камината тлееха, покрити със сива пепел. В приглушената зеленикава светлина от единствената настолна лампа лицето на възрастния човек сияеше от ентусиазъм.

— Водят професора до изкопа и му показват какво са намерили — тържествуващо завърши той.

Виктор разбра, че от него се очаква да реагира, и попита вяло:

— Какво?

— Ето тук е интересното! — възкликна Ото. — Това, което са намерили, никога не става известно.

Наведе се над масичката и впери искрящ поглед в човека пред себе си.

— През 1934 г. професорът публикува изследванията си върху гробниците, но не споменава нито дума за откритата каменна плоча.

— Вероятно това ни води към неговия мистериозен архив?

— Именно! — възкликна старецът. — Преди да стигнем до него обаче, трябва да поясня, че точно фактът, че не е публикувал нищо за откритата плоча, ни насочи към архива му.

— Как така? — недоумяваше Виктор.

— Както вече споменах, професорът напуска страната два дни след случилото се, но изявява желание да се върне отново там и да продължи с разкопките година по-късно. Този път властите не са му позволили. Освен това интерес предизвиква реакцията на друг археолог към работата на професор Хефер. Казва се Богдан Филов и дори за кратко е бил министър-председател на България през онези години.