Радко Пенев - Ритуалът

Откритието на Боряна го бе зашеметило. Въпреки че участваше в разговора преди малко, мислите му се въртяха около чутото и всичко онова, до което щеше да доведе, веднъж оповестено.

Фактът, че е разкрит непокътнат храм, в който са се извършвали ритуали, свързани с древните учения на Кабирските мистерии, при това изграден на такова място, с подобна система за сигурност, го караше да преосмисли всичко онова, което бе учил до момента. Ами съдовете? Самата идея за изработка на имитации в древността изглеждаше фантастична. Колко ли важни трябваше да са? Дяволите да го вземат, та нали пишеше труд върху погребалните ритуали и космогонията на гетите! Варварският имидж на траките губеше яркост и вместо това се натрапваше образът на одухотворен народ, чиито жреци са извършвали сложни, забулени в мистика ритуали, свързани с безсмъртието на знанието и ценността му в древната обществена система. Още по-силно изпъкваше тази необичайна сложност на учението, което явно намираше прием както при астите, съдейки по местонахождението на храма, така и при гетите и… кой знае още при кого. Или териториите, за които се предполагаше, че са обитавани от тракийски племена, бяха тотално погрешни? Пълен абсурд!

В тази светлина орфическото учение, което бе значително по-познато, се изместваше от фокус. Кое ли бе първообраз? Дали едното бе развито вследствие на другото, или просто бе явна негова форма? Кое ги разделяше?

Въпросите се трупаха един след друг, без да имат отговори. Поне засега.

Онова, което Боряна му каза за ритуалните съдове, за ритона с образ на жена, изрисуваната инструкция, бе напълно непознато досега. Сензацията щеше да бъде голяма независимо от тълкуването. При това щеше да повлече след себе си невиждана по мащабите си проучвателна дейност. Всичко, открито до момента, би трябвало да се огледа от нов ъгъл… Освен това поставяше под съмнение значителна част от историческите извори, ползвани за оформяне на картината на древните общества. Историята на Херодот, съчиненията на Хекатей, всичко трябваше да се прочете с друг поглед.

Потънал в размисъл, той дори не чу тихите стъпки зад себе си. Едва когато тежката ръка на Славея се стовари върху рамото му, Георги разбра, че има някого зад него.

Стреснат, той опита да се завърти и отскубне, но юмрукът в слънчевия сплит го остави без дъх. Зави му се свят и малко остана да припадне там, на безлюдния тротоар.

— Закъде си се разбързал бе, дългуч? — попита тихо дебелакът, като го стисна за врата.

Жоро не можеше да поеме дъх, само отваряше уста в безплодни опити да издаде звук. Приведен, той посочи с ръка напред и успя да процеди:

— У… нас…

— Аха, у вас. Айде тогава.

Златанов го изправи и го хвана под ръка. Стискаше го силно за лакътя, като същевременно извиваше китката му до болка.

— Давай по-бързичко.

Георги опита да ускори крачка, като дишаше на пресекулки.

— По-бързичко казах.

Ударът в ребрата накара Георги да простене звучно.

Двамата приличаха на нескопосана карикатура на двама пияници, единият — дебел, другият — сух и дълъг, клатушкащи се през сънливия опърлен град.

Когато потънаха във входа на блока, където живееше уредникът, Славея разхлаби хватката си и прошепна:

— Гледай да не направиш някоя глупост.

Жоро кимна и с несигурни крачки се заизкачва към третия етаж.

Влязоха в средния апартамент и Славея внимателно затвори вратата зад тях. Обърна се към Георги и го облегна на стената на коридора, като го държеше за раменете.

— Кажи сега, адашче, какви ги вършиш ти?

Божанов премигна уплашено, очаквайки нов удар, и извъртя глава настрани.

— Никакви… — едва промълви.

— Така ли? — с престорено любопитство попита Славея. — Ами ония двамата какво правят пак при теб, а?

— Не знам.

Въпреки че го очакваше, ударът го изненада. Ниско долу, под колана, той изпрати нова парализираща порция болка, която замъгли погледа му. Този път не успя да остане на краката си и се строполи, превит върху хладната теракота. Стискаше ръце между краката си, но не успяваше да спре болката. През пелената ѝ дочу хихикането на Славея.

— Не така, професорче, не така… Нали сме приятели, бе, а? Нали така?

Клекна до него и нежно сложи ръка на рамото му.

— Айде, айде, успокой се — потупа го леко. — Ей сега ще ти мине.

Изправи се и запали цигара. Гледаше в свитото тяло на Божанов и не спираше да се удивява колко лесно се пречупват хората. Ето, този например дори не беше необходимо да го удря. Но пък му помагаше да си поотпусне нервите. Освен това никак не обичаше някакви учени педалчета да му се правят на хитри.