Радко Пенев - Ритуалът

Нещата не изглеждаха добре. Никак не изглеждаха добре.

Освен ако не ги приклещеше някъде на закрито. Мисълта се прокрадна в съзнанието му и се задържа там, набирайки сила.

В музея например.

— Боре, дали трябваше да му казваме всичко? — попита Петър, след като Георги Божанов ги остави сами.

— Не знам — отвърна Боряна, все още скръстила крака във вехтия фотьойл. — Имахме ли друг избор?

— Сякаш не — съгласи се Петър, после добави: — Особен човек е този Георги.

— Нека да видим какво ще излезе от записките, пък тогава ще го обсъждаме.

— Колко добре го познаваш?

— Жоро ли? О, отдавна го познавам. Работили сме заедно — отвърна тя, махайки небрежно с ръка. — Сваляше ме доста упорито по едно време.

— Мда, личи си, още не му е минало.

Боряна го стрелна с поглед изпод вежди.

— Затова ли не го харесваш?

— Абе, де да знам, може и за това да е — тросна ѝ се Петър и отиде до прозореца.

Всъщност нямаше причина да не харесва уредника на музея. Макар и да не му допадаше като излъчване, той беше приятел на Боряна и това единствено имаше значение. Дразнеше се, че Жоро продължава да изпитва чувства към Боряна. Не че ревнуваше, но някак… някак точно този мъж не му изглеждаше подходящ за нея. Да, това беше добро обяснение за негативното отношение. Въздъхна леко.

— Дали ще помогне, как мислиш?

— О, със сигурност — Боряна скръсти ръце зад главата си и му се ухили. — Нали още ме харесва?

Петър се обърна към нея, стараейки се да не поглежда към предизвикателно изпъчените ѝ гърди.

— Не се заяждай, ясно се вижда, че още е влюбен в теб.

— Може — каза тя и свали ръцете си, — но и да не беше, пак щеше да ни помогне. Да не е луд да изтърве такъв шанс за реализация.

Така си беше, с помощта си Георги би станал част от екипа по един или друг начин.

— Ужасно ожаднях — вметна Боряна. — Ти?

— Също, искаш ли вода?

— Не, мисля си за една ледена кока-кола, какво ще кажеш? Голяма жега е.

— Окей, ще отидеш ли да вземеш? — ухили се на свой ред Петър.

— Ей, къде ти отидоха обноските? Уж за англичанче се представяш, а? Я бързо да си обслужиш принцесата.

— Разбира се, веднага, само ми я покажи.

Петър се наведе тъкмо навреме, за да избегне списанието, което летеше към главата му. Вдигна ръце в примирение.

— Окей, окей, какво ще кажеш да отидем заедно? Може и по един сладолед да изядем. Набързо, преди да се е върнал Жоро?

— Добре — съгласи се Боряна и се изправи, — ще почерпиш ли?

— Иска ли питане, ваше величество.

Един до друг, почти докосвайки рамене, те поеха по тъмния коридор към стълбите и страничния изход на музея.

Кофата чу приближаващите по коридора стъпки и долепи гръб до стената, сливайки се със сумрака. Слабата светлина на самотна жълта крушка осветяваше ъгъла пред него, зад който ясно се чуваше гласът на доктор Казакова:

— Ама и ти си един… — смееше се тя. — Много си лесен. Ще се намери някоя и ще ти вземе всичко.

— Кое точно? — чу гласа на Петър. — Дрехите от гърба ми?

— О, ще намери тя какво, не се безпокой. Не ризата, ами и скъсаните ти цървули ще вземе, щом толкова лесно се предаваш.

Макар да не се беше сблъсквал лице в лице с тях, той не очакваше в музея да има друга двойка.

Вече бяха съвсем близо и Кофата безшумно измъкна пистолета с дясната си ръка. Бавно бутна предпазителя надолу. Тихото изщракване остана незабелязано. Всеки миг щяха да се покажат срещу него. Не ги очакваше, предполагаше, че ще му се наложи да обикаля из музея, докато ги открие. Така нещата се нареждаха идеално.

Вдигна оръжието и го насочи пред себе си. Налагаше си да остане спокоен, но сърцето му туптеше забързано. Пръстът му залепна за спусъка, готов да стреля в мига, в който завиеха зад ъгъла. Между тях щеше да има не повече от три метра — нямаше как да пропусне.

— Аз друго нямам. Е, сега и къщата на дядо, ама тя…

— Какво тя? Мислиш, че не може да…

Внезапно стъпките спряха на половин метър от ръба на стената.

— Уф, че съм и аз…

— Какво? — чу се загриженият глас на Петър.

— Нищо, забравих си чантата в канцеларията на Жоро. Изчакай ме секунда, сега ще се върна.

Кофата чу стъпките на доктор Казакова да се отдалечават обратно. Развитието не му харесваше. Само крачка го делеше от Георгиев, а ако стреляше по него, жената можеше да се измъкне. Искаше двамата да са заедно в тесния коридор, така не можеше да ги изпусне. Трябваше да реагира веднага — първо да убие мъжа, а после и Боряна, преди да се е отдалечила прекалено.