Радко Пенев - Ритуалът

Славея изчакваше в страничната уличка, вперил поглед в беемвето, от което слязоха доктор Казакова и Петър Георгиев.

Спуснал леко прозореца на автомобила, той пушеше цигара след цигара.

Когато ги видя да слизат от колата, не повярва на очите си. Недоумяваше как бяха успели да се измъкнат от онзи каменен капан, особено когато видя с очите си какъв огромен скален къс закрива входа към храма. Вероятно е имало друг изход, който Виктор не е забелязал. Или пък някой им е отворил. Но как? Плочата с барелефа на Херос все още бе у него. Дали пък онзи дърт мръсник не ги е пуснал, преди да излети за Лондон?

Нямаше никаква логика, не бе възможно да е толкова глупав.

Независимо от причините онези бяха живи, бяха наясно с това кой се опита да ги убие, и което е по-важно — с това кой уби професор Николов. Трябваше да ги отстрани. Бързо и този път ефективно.

Кофата седеше до него, зяпайки разсеяно през предното стъкло. Не бе помръдвал от час. Златанов знаеше, че той не тръгва никъде без оръжие, и започна да обмисля възможностите.

— Това е всичко, кълна се.

— Вярвам ти — отвърна простичко Жоро.

— Добре, защото това наистина е всичко. Сега разбираш защо е цялото бързане, нали?

— Защо не ми каза от самото начало?

— Защото… — поколеба се Боряна — защото не исках да те замесвам. Нямам представа дали онези няма някак да разберат, че сме се срещали с теб, а след онова, което се случи с Антон…

Гласът ѝ заглъхна, без да довърши, и очите ѝ се изпълниха със сълзи. Отмести поглед към Петър, търсейки подкрепа. Той сложи ръка на рамото ѝ и леко я стисна.

— Разбирам… Наистина разбирам — тихо каза уредникът.

Георги Божанов чудесно разбираше и останалата част от причината Боряна да не сподели с него всичко, но реши да не настоява повече. Така или иначе нещата се връзваха. Откритието им бе изумително и със сигурност щеше да предизвика сензация. Естествено, откривателят щеше да получи освен академичното признание и всички останали облаги. Парите биха били само малка част от тях на фона на световната известност и слава.

Гласът на Петър го извади от мислите му.

— Ще ни помогнеш ли?

— Бих искал да мога — отвърна той.

— Какво ти пречи?

— Казах вече, не помня много.

— Добре, де, поне ни кажи къде да търсим — настояваше Петър.

— Не пазиш ли записките си? — гласът на Боряна бе възвърнал увереността си и от сълзите нямаше и следа. — Помня, че записваше всичко паралелно с другите.

— Всъщност да, пазя ги. Само че не са тук.

— А къде?

— У нас. Пазя всичко, по което съм работил, но вероятно ще отнеме време да изровя онова, което ви е необходимо.

— Чудесно! — възкликна Боряна и се изправи. — Времето е ресурс, чиято липса усещаме извънредно осезателно, затова — да вървим към вас.

Жоро потри брадата си с длан.

— Защо не изчакате тук? Аз ще отскоча набързо и ще се върна. Майка ми е болна и не желая да я безпокоя.

Боряна понечи да възрази, но той я прекъсна:

— Няма да се бавя.

— Става — намеси се Петър, — ще те изчакаме.

Славея забеляза дългата фигура на Георги да се измъква от входа и да поема нанякъде с широки крачки.

Това го изненада. Налагаше се да измисли нещо бързо, защото искаше да разбере какво се случва в музея, а ако онези двамата останеха без наблюдение, като нищо можеха да се измъкнат. После иди ги търси. Кофата беше вариант. Не му се искаше той да действа самостоятелно, но нямаше избор — всяка минута, през която Боряна и Петър бяха все още живи, го приближаваше към затвора. Освен това никак не желаеше да се замесва пряко в смъртта им.

— Пищовът в теб ли е? — завъртя глава към бияча.

Кофата се сепна и прекара ръка по задната страна на колана си.

— Да — отвърна, вдигайки вежди.

— Слушай сега — отсечено каза Славея, — чакаш тук, следиш за ония двамата. Когато излязат, тръгваш след тях и…

Младежът го гледаше безизразно.

— Какво бе, тъпанар, да ти го нарисувам ли искаш? — повиши тон Златанов. — Трепеш ги, бе!

Кофата кимна.

— След това се измъкваш и се покриваш. Аз ще те потърся. Ясно?

Онзи отново кимна.

— Само гледай да объркаш нещо, убих те — вгледа се в очите му, но те не трепнаха. — Айде, действай — добави за последно и излезе от колата.

Георги крачеше замислен по горещите пусти улици и се чудеше дали това, което е напът да направи, е правилно. Излъга, когато каза, че ще обезпокоят майка му — старицата бе починала преди година, но Боряна не знаеше това. Искаше да остане за малко сам. Домът му се намираше наблизо и нямаше да отнеме много време да стигне дотам, а имаше нужда да осмисли напълно онова, което чу.