Радко Пенев - Ритуалът

— Ото, радвам се да те видя.

Старецът хвана дясната му ръка и го поведе към диваните.

— Заповядай, седни и сподели едно питие с мен. Само моля да спестим любезностите, които изискват да стоя на крака.

За разлика от Виктор възрастният мъж говореше със силен немски акцент.

— Ишиасът ли се обажда пак? — любезно се заинтересува Виктор.

— Да, да — Ото махна с ръка и се отпусна на дивана. — Не е важно, стига да не се налага да стоя на крака. Как пътува?

— Както можеше да се очаква — лаконично отговори Виктор и поясни: — Нискобюджетна компания.

Старецът поклати глава.

— Да, разбирам. Неудобство, но се надявам да си струва бързането.

Виктор потъна в мекия диван и усети колко уморително е било все пак пътуването. Икономът се приближи с кристална чаша в ръка и безмълвно му предложи питие.

— Надявам се да си струва. Доколкото те познавам, си намерил онова, което търся — каза Виктор и пое чашата.

— Разбира се, че ме познаваш — отвърна беловласият мъж и вдигна чаша. — И разбира се, си напълно прав. Намерихме онова, което търсиш.

Вътрешността на гробницата бе хладна и сумрачна. Климатичната система поддържаше постоянна температура, за да може атмосферните влияния да се сведат до минимум. Коридорът водеше към три правоъгълни помещения, като едното от тях бе разположено встрани от централната ос на композицията.

— Колко точно е наместено всичко — възхити се Петър, докато гледаше незабележимите цепнатини между каменните блокове.

— Не е само това — отвърна Боряна, — блоковете са захванати с метални скоби, залети с олово.

— Еха, здраво са работили.

— О, със сигурност е здраво. Само си представи, че е строено през IV век пр.н.е. И още е непокътнато.

Петър оглеждаше с интерес стените на гробната камера. През известно разстояние по стените бяха разположени гладки стройни колони, а между тях имаше изваяни в скалата ниски женски фигури. Повечето от тях бяха с две вдигнати ръце, сякаш носеха напречните блокове, крепящи купола на гробницата. Само онези, разположени в ъглите, имаха по една спусната ръка.

— Какви са тези жени? — попита той.

— Кариатиди, десет на брой — отвърна Боряна. — Някои ги смятат за изображения на Великата Майка.

Дрехите им бяха надиплени, като краищата им се завиваха в спирали от двете им страни. На главите си носеха странни плоски поставки, върху които се крепяха гредите.

— Били са оцветени, виждаш ли остатъците? — попита Боряна.

Петър кимна. Тъмнокафявите петна по лицата и дрехите на фигурите се виждаха ясно. Всъщност цялата гробница бе изпъстрена от цветове. Още по колоните на входа имаше червенеейки капители, както и цветни розетки.

— Ето тук са бързали — посочи тя. — Виж колко недодялано са работили по ръцете им.

Веднага различи къде каменоделците са спрели да обръщат внимание на детайлите. Повечето статуи бяха изпълнени много прецизно, но там, където бе зарязана работата, скулптурите изглеждаха наистина недодялано.

— Тук художниците само са успели да очертаят образите, когато се е наложило да спрат — продължаваше Боряна, сочейки нагоре.

Двамата стояха в центъра на гробницата, вдигнали глави към купола над тях. Фреските бяха съвсем запазени, макар и някои от рисунките да бяха очертани само с черна креда. Мъж на кон, вероятно владетелят, бе изобразен следван от двама Оръженосци или слуги. Пред него стоеше жена, която държеше в ръце златен венец. Зад нея имаше още четири жени, които носеха различни дарове в ръцете си.

— Какво показват тези рисунки? — заинтересува се Петър.

— Процеса по хероизация.

— Хм, нищо общо с онова, което видяхме.

Боряна го погледна с учудване.

— Ти какво очакваш? Нали вече разбрахме, че онова е тайна, да не мислиш, че ще го изтипосат тук.

— Да, но все пак… Как въобще става ясно, че това е обожествяване?

— Символиката е недвусмислена. Пък и онова говори достатъчно — отвърна тя незаинтересовано и посочи към умалена скулптура на храм в близост до по-големия саркофаг.

— Тоест вече е бог и си има светилище?

— Нещо такова — отвърна неопределено Боряна, докато гледаше наоколо.

Петър усети, че тя съсредоточено мисли върху нещо, без да му обръща внимание. Огледа стените отново.

— Наистина прилича на гръцки храм — каза той по-скоро на себе си.

— Да, това е малко необичайно. Но пък, както вече ти казах, погребалната традиция е тракийска — намеси се Боряна. — Виж саркофазите — този, големият, е на Дромихет, а по-малкият е бил за негова наложница. А в страничното помещение са били посечени петте коня. Всичко това, за да го придружат в отвъдното.