Радко Пенев - Ритуалът

— Откъде сте толкова сигурен? — попита.

— Видях го със собствените си очи.

Човекът срещу него зарея поглед през прозореца за момент, после вдигна поглед към доктора. Имаше ясносини очи.

— Той ли направи това? — кимна към него.

Иван отклони очи и отговори тихо:

— Той… и още един.

Полицаят посегна към правоъгълна чанта с много джобове, провесена на облегалката на стола. Извади от нея малък тефтер с черни корици от изкуствена кожа и внимателно го постави на бюрото пред себе си. Отгърна на първата свободна страница и бръкна в горното джобче на ризата си, вадейки с два пръста жълт пластмасов химикал.

— Защо не ми разкажете всичко отначало?

— Преди години, още като стажант, работех в археологическия комплекс в Сборяново, Жоро беше шеф на моята група — нетърпеливо обясняваше Боряна, докато Петър привършваше със закуската си. — Тогава гробницата вече бе отворена за посещения, но въпреки това работехме по нея. Използвахме сеизмични радари, за да изследваме насипа.

— Георадари?

— Да, само че от по-старо поколение. Не бяха толкова чувствителни, колкото сегашните. Даваха най-обща представа за плътността на слоевете и предполагаемия механичен състав.

— Защо сте използвали георадари, нали вече е била открита?

— Да, но докато е разкриван входът, са установени няколко пласта, за които се предполага, че са досипвани в продължение на столетия. Това е твърде необичайно за изграждането на тракийските гробници. Предполагахме, че е възможно да има и друга в съседство на тази.

— Разбирам… — кимна Петър.

— Да, но случаят не беше такъв.

— Не сте открили друга гробница.

— Не — потвърди Боряна, — поне не такава, каквато очаквахме.

— А каква?

— Така и не разбрахме, не копахме, за да я разкрием.

Тя млъкна замислена, сякаш се връщаше обратно в спомена. Петър търпеливо чакаше да продължи.

— Тогава, докато работехме близо до основата, един от операторите забеляза нещо необичайно в пластовете под гробницата. Някаква аномалия.

— В пластовете?

— Да, едва се забелязваше, но бе достатъчно, за да ни заинтересува. Разбираш ли, тогава ръководител на екипа беше… — тя замълча за миг — хм, археолог, който вече не е между живите, но даваше всичко на света, за да намери нещо. Често престъпваше дори елементарните правила за работа.

Очите ѝ се рееха над далечните хълмове.

— Пренаредихме сензорите и опитахме отново — продължи Боряна. — Тогава се показа някаква кухина под основната гробница. На дълбочина тринайсет метра. С размери шест на осем.

— Доста прецизно сте я измерили.

— Да, можеше да се направи, защото имаше правилна форма и изпъкваше съвсем ясно.

Петър се сети за остров Свети Иван и неговите храмове, които бяха надграждани един над друг в продължение на векове. Само че там ставаше дума за целенасочен синкретизъм, докато тук имаше гробница на отдавна починал владетел.

— Това не е нормално за гробниците, нали? — предположи той.

— Не, никак дори.

Боряна говореше тихо, сякаш мислеше за нещо друго.

— Какво стана по-нататък?

— Нищо — сви рамене тя. — Там е работата, че нищо не стана. Имахме нужда от по-прецизна техника, за да се установят точните граници и разположението на кухината. Техника, с която не разполагахме тогава. Импулсните георадари с работна дълбочина до трийсет метра не се използват често. Трябваше да се наеме, но не се намериха пари.

Разбира се, досети се Петър, финансирането на археологически проекти изискваше сериозен ресурс, който вероятно не бе по силите на държавата. Чувал бе, че е възможно разкопките да се спонсорират от частни фондации, но обстоятелствата около подобни практики бяха мъгляви, често на ръба на закона. Да не говорим за достоверността на резултатите — поговорката, че този, който плаща, поръчва музиката, бе напълно валидна. Все пак това отваряше вратичка.

— Колко може да струва? — заинтересува се той.

— Оооо, хич не си го помисляй — възкликна Боряна. — Необходими са прецизни импулсни георадари с висока разделителна способност — НАСА използват такива за изучаване на лунната повърхност. След това нямаш и представа колко струва, за да се започнат разкопки. Говорим вероятно за милиони. За бумащината да не споменавам. Пък и точно в момента нямаме време да се занимаваме с това.

Съгласи се, че идеята бе глупава. Дори и да успееха да открият подходяща техника, навярно нямаше да могат да намерят парите. Поне не и за ограниченото време, с което разполагаха. При положение че опитваха да не се набиват на очи, нямаше как да се добере до сметките си в английските банки, без да предизвикат нова среща с онзи полицай.