Радко Пенев - Ритуалът

Без да губи време, Венци се плъзна в затъмнената стая на интензивното отделение.

Смяната на доктор Генчев приключваше без особени проблеми и той не се чувстваше уморен. Дори напротив — бе пълен с енергия. Когато реши да спази Хипократовата клетва и да спаси Кирето вместо да се наслади на отмъщението, светът около него някак се обърна. Може и да си въобразяваше, но животът му сякаш потичаше в правилната посока. Някак събитията започнаха да се нареждат и това караше доктора да влага младежки ентусиазъм във всичко, с което се захванеше. Изживеният катарзис го караше да се чувства нов човек.

Замисли се за Кирето. След като го бе кърпил, в интензивното не го бе виждал. Само знаеше, че е жив и че има всички изгледи да се възстанови. Е, никога нямаше да бъде същият, не и с парализа на долните крайници, но щеше да е жив.

Господ си знае работата, помисли си. За този млад човек физическата форма бе всичко, а сега му бе отнета. Осъждаше го на мизерия и мъчението да преживява всеки ден отново и отново. Не изпитваше злорадство, единствено тъжно съжаление.

Искаше да го види отново.

Стъпките му го водеха по притъмнелия коридор към интензивното отделение. Малко преди да стигне до вратата, се размина с висок забързан човек в тъмни дрехи. Не би му обърнал внимание, тъй като често се случваше правилата да се нарушават и да се допускат роднини на болните в интензивното, но дрехите на този привлякоха погледа му. Въпреки горещината вън човекът носеше черна фланела с дълъг ръкав, тъмносини дънки и ниско нахлупена бейзболна шапка.

Хвърли му изпитателен поглед, но онзи отклони очи, сви лице към гърдите си и ускори крачка, като почти го блъсна на разминаване. Докторът успя да забележи изпитото лице в сянката на шапката.

Напомни си да смъмри сестрите, че отново пускат посетители, където не трябва.

Посегна да отвори вратата и тогава чу писъка на алармите. Сестрата изскочи от стаичката за почивка и влетя в залата.

Когато достигна до леглото на Кирето, вече бе твърде късно, за да направи каквото и да било.

Докато чакаше полицията, доктор Генчев се двоумеше дали да разкрие факта, че знае кой е Кирето и в какво е бил замесен. В същото време опитваше да възстанови образа на човека, с когото се размина на влизане.

Нощта премина бързо и безпаметно. Дългият вчерашен ден, предхождан от още по-дълга и уморителна нощ, бе изцедил и последните им сили. Легнаха рано и сънят мигом ги повлече в уютните си дълбини. Събудиха се свежи и отпочинали.

Навън ги чакаше закуска от домашно кисело мляко и мекици, поръсени с пудра захар. До изписаната купа бе поставено бурканче с тъмен мед. Петър си припомни неясния вкус на детството, когато всяка сутрин баба му приготвяше я мекици, я палачинки, преди да излезе за работа.

Боряна вече бе станала и пиеше кафе, седнала в брезентова люлка под огромна лоза, покриваща с шарена сянка почти целия двор.

— Добро утро — поздрави той.

— Добро утро — отговори му тя. — Добре ли спа?

— О, да, чудесно. Като пън.

— Много добре, защото днес ни чака ново пътуване.

Петър позаглади с пръсти косата си, все още разрошена от дългия сън, и я погледна изпод вежди.

— Къде?

— Нали се сещаш къде завършихме разговора вчера?

Не бе много сигурен. Снощи очите му се затваряха и едва помнеше как се добра до леглото.

— За ритуала — поясни тя. — И за връзките между мистериите, тайния храм и философията на Залмоксис.

Той кимна.

— Май се сещам какво трябва да направим, за да ги изпреварим.

Боряна кипеше от ентусиазъм, но на него му бяха необходими няколко минути, за да влезе в ритъм.

— Какво? — попита, докато си слагаше топла мекица в голяма пъстро изписана чиния.

— Да намерим пещерата на Залмоксис.

Свещарската могила представляваше огромен земен насип, висок близо двадесет и един метра. Най-високата могила в Североизточна България, тя бе включена в списъка на световното културноисторическо наследство на ЮНЕСКО. При хубаво време от върха ѝ можеше да се видят Самуиловите възвишения и река Дунав. Разкрита през 1982 година при разкопките на Гинина могила, в близост до село Свещари, тя бе част от Историкоархеологически резерват „Сборяново“, където попадаше комплекс от още двадесет и шест могили.

Входът, изрязан в североизточния ѝ склон, бе изработен от бели, гладко издялани камъни, паснати съвършено точно един върху друг.