Радко Пенев - Ритуалът

Остави проблема назад, докато реши как да продължи, и се концентрира върху другите дела, които го затрупваха.

— А онази жена от фреските в храма? Нали каза, че е Голямата Майка, главната богиня на Кабирите.

— Да, какво за нея?

— Ако всичко нарисувано е истинско, значи, че и жената е истинска и ритуалът завършва с… хм… акт.

— Е, сигурно всяка жена може да свърши работа — погледна го косо Боряна.

Сега бе ред на Петър да се изчерви.

— Е, да, де, но не трябва ли да е богиня, за да е пълноценен ритуалът?

— Ех, Пете — усмихна се тя, — не си ли разбрал още, че всяка жена е богиня…

— Хахаха, обгрижвана от съответните ритуали, нали? Защо ли се чувствам чудесно като заклет атеист? — засмя се в отговор той и допълни: — Има и друго. Видя ли онзи с меча, който бе насочен към гърдите на човека с превръзката на очите?

— Видях го.

— Май после в купата онова, което пиеха с богинята, не беше вино…

— Да, така е — потвърди Боряна. — Пък и грифонът на дъното на купата е показателен.

— Какво имаш предвид?

— Не видя ли онази купа в музея?

— Е, да, какво за нея?

— Грифонът разкъсва сърна, посланието тук е директно — Боряна потропваше леко с крак. — Пречистване чрез символична смърт, която трябва да приемеш смирен, с пълна вяра в богинята. Навярно има и някакви изпитания, през които да се премине.

— И да пиеш кръвта си?

Боряна вдигна рамене.

— Кой знае, може и да е част от изпитанията. Или да не го разбираме правилно.

Петър схващаше донякъде символиката, но актът на пиене на човешка кръв го озадачаваше. Не помнеше да е чувал за човешки жертвоприношения при древните траки. Като изключим робите и жените, погребвани с владетеля, разбира се, но те трябваше да придружат мъртвия в неговия задгробен живот. Не бяха жертвани като дар към боговете.

— Хм, да пият кръв… Не е ли малко варварско?

— Какво означава варварско? — отвърна с въпрос Боряна. Кракът ѝ не спираше да потропва по пода.

— Не знаех, че траките са практикували човешки жертвоприношения — усъмни се той. — Че и канибализъм…

— Практикували са, даже съвсем директни.

— Нямах представа…

— Отново са отнесени към Залмоксис и философията му — продължи Боряна, след което допълни: — Много неприятни са били — веднъж на пет години избирали пратеник до бога — в случая Залмоксис — предавали му посланията си и го хвърляли към трима воини, държащи копия, така че сам да се набоде.

— Сериозно?

— Напълно. При това, ако не умирал веднага, оставали много разочаровани, тъй като за тях това означавало, че боговете не искат да приемат пратениците. Затова пращали нов.

— Гадничко.

— Да, но пък от друга страна, изразява вярата в задгробния живот, поне в колективния ѝ израз — обясни Боряна.

— Какъв колективен израз?

— Като цяло неговото учение е форма на тракийския орфизъм, въпреки че религията на траките е имала две проявления: едното — за аристокрацията, и друго — за простолюдието. Впрочем Херодот разказва за това, когато описва култовете към Залмоксис. Като онези, с човешкото жертвоприношение — пак той е писал за него.

— Каква е била разликата? — попита Петър.

— Онези, предназначени за аристокрацията, са имали посветителен характер. Обгърнати са в мистерии в по-голямата си част, като от Страбон става ясно, че само най-висшите владетели са имали право да извършват ритуалите.

— Имаш ли представа в какво са се изразявали?

— Не, никой не знае — отвърна Боряна. — Знае се само, че Залмоксис е приемал аристократичния елит в специална пещера, където са били посвещавани в свещеното тайнство на безсмъртието.

Петър я гледаше замислено как рови внимателно в чинията си и подрежда зеленчуците в линия, която после набождаше с вилицата си. Енциклопедичните ѝ познания, а и начинът, по който ги представя, го омагьосваше. Нещата сякаш бавно се нареждаха.

— Той всъщност е прекарал четири години затворен в пещера, за да докаже безсмъртието си — продължи тя. — С това показва, че е човек, бог и демон, което чудесно се вписва във възприятието на траките за владетелите едновременно като жреци и царе.

Петър усещаше как умората го завладява и бе на път да ѝ се отдаде. Замисли се над последните думи.

Не помнеше много от древната история на траките, но несъмнено името на Залмоксис му бе познато като един от царете на древното тракийско племе гети, като техен предводител и бог. Нещата, които каза Боряна, звучаха интересно и интригуващо, особено в частта си с безсмъртието, което Залмоксис е проповядвал. По онова време идеята за прераждането не е съществувала и душата се е приемала като крайна форма на съществуване. Обезсмъртяването ѝ е било стъпка напред към вечността и обожествяването.