Радко Пенев - Ритуалът

Най-много обаче го бе яд на Петър, този синеок красавец, който дори не се стараеше да привлече вниманието на Боряна.

Взе телефона си и набра номер, който отдавна не бе набирал.

— Да, сериозен проблем — потвърди Славея. — Общ, не само мой.

Венци Русев не искаше изобщо да говори с него, но Златанов бе твърде настоятелен. След смъртта на професора Венци се бе покрил и по всякакъв начин се стараеше да избягва контакт.

Досега не се бе замесвал в убийство. Не можеше да повярва как се обърка всичко. В началото бе лесно — вършеше малки услуги на Златанов, предупреждаваше го, когато се планираха проверки или акции, покриваше дребните издънки. Няколко пъти бе разпоредил задържането на конкурентни групи, които опитваха да действат самостоятелно. Неусетно се оказа въвлечен в организацията на Славея, без да може да се измъкне дори и да искаше. Златанов плащаше добре наистина, но изискваше твърде много. Нещата стигнаха дотам, че Венци бе принуден да изпълнява всяка негова прищявка, тъй като Славея го държеше в ръцете си.

Убийството на професор Николов го отрезви и той реши да прекрати всякакви връзки със Златанов. До момента, в който онзи не се появи в дома му. Разбираше колко дълбоко е загазил, но въпреки това се бореше.

— И какво да направя аз? Имаш си проблем, решавай си го! — отпуснато каза Венци и се облегна назад в стола. Бе притеснен, но с нищо не се издаваше.

— Не ми говори така! — повиши тон Славея. — Проблемът е твой, ти беше там, ти уби професора!

— Не, не, не — размаха бавно показалец Русев. — Не можеш да ме замесиш в това. Твоите малоумни горили бяха тези, които решиха да го режат. Споменът за кръглите, изпълнени с ужас очи на възрастния професор, едва видими зад превръзката, запушваща устата му, накара стомаха му да се свие.

Златанов вдигна рамене.

— Да, да… точно така, наистина — примирено каза той и се усмихна мазно. — А кой седеше с тях и задаваше въпросите? Кой им каза как да влязат в хотела? Кой върза Николов?

Въпросите удряха един след друг в лицето на Венци. Той много добре разбираше в какво се бе забъркал — в крайна сметка това му бе професията, но опитваше отчаян блъф. Най-добрата защита бе атаката.

— Не можеш да ме изнудваш, защото аз действах по твоя заповед. Освен това нищо не съм пипнал. Ти си и поръчител, и извършител.

Славея се наведе към него и сложи ръка върху рамото му. Погледна го със свити очи и заговори тихо.

— Така е, аз съм замесен. Ако истината излезе наяве, може би ще лежа — пръстите на тежката му длан започнаха да мачкат мускулите на кокалестото рамо. — Аз съм лежал в пандиза вече, нали знаеш?

Венци го погледна, без да реагира.

— Ти лежал ли си? — продължи да стиска все по-силно Златанов. — Знаеш ли колко приятно ще ни бъде?

Говореше бавно, като натъртваше на всеки звук.

— Аз и ти. Заедно. За много дълго. Знаеш ли какво се случва на такива като теб, когато попаднат в пандиза? Много весело си прекарват.

Пръстите се впиваха в рамото на Венци и му причиняваха остра болка. Той опита да се изплъзне от хватката, но Славея го хвана за ухото с другата си ръка. Започна да го опъва и върти.

— Но ти няма за какво да се безпокоиш, аз ще те пазя. Приятелите се пазят. Нали сме приятели, а?

Устните му бяха отворени в усмивка, но свинските му очички гледаха студено.

— Вършим си услуги, помагаме си. Само от време на време ще те пускам на някой мангал — с престорена тъга продължи той, без да отпуска хватката си. — Няма как, с тях също трябва да съм приятел, но те не са лоши хора. Чудесно ще бъде, какво ще кажеш?

В компанията, от която Георгиев бе наел кола, не знаеха местонахождението ѝ. Нямаха достатъчно средства, за да монтират GPS устройства за следене на всяка машина. Единственото, което разследващ полицай Петков успя да разбере, бе, че колата не е върната и все още е в Георгиев.

Справката за телефоните или по-скоро за това кой ги бе проверявал преди смъртта на професора удари на камък. Системата на мобилния оператор не пазеше данните, макар да се изискваше документация, която съпровожда и доказва необходимостта от проверката. Процедурата по издаване на заповед бе тромава и изискваше разрешения от прокурор и съдия. Очевидно, който и да я бе разпоредил, не искаше да оставя следи и имаше възможността да го направи.

Не бяха много хората с такива възможности, до един от системата на полицията. За съжаление, Петков не бе един от тях и трябваше да следва правилата, колкото и да не му харесваше.