Радко Пенев - Ритуалът

— Без погребален ритуал?

— Без. Но не знам нищо още, продължаваме да работим.

Жоро замълча и замислено се почеса отново по носа. Понечи да добави нещо, но Боряна го прекъсна.

— Моля те, не го разпространявай засега — усмихна му се ослепително тя. — Като му дойде времето, ще те потърся за консултации.

Петър наблюдаваше внимателно реакцията на управителя към лъжата. По лицето му се четеше явно любопитство, но успя да си наложи да не пита повече. Не можеше да знае какво му минава през главата, но изглежда, Жоро ѝ повярва.

Боряна мълчеше, навела глава към витрината, и внимателно оглеждаше експонатите. Петър предположи, че ще поиска да вземе съдовете в ръце, и с интерес очакваше да чуе какво оправдание е измислила сега. Вместо това тя се изправи и каза:

— Страхотно е, че се видяхме, Жоро, но е време да вървим. Благодаря ти за вниманието и времето, което ни отдели. Обещавам да се отбием пак на връщане.

Когато Кирето се свести, първото нещо, което поиска, бе телефон. Медицинските сестри, които го наблюдаваха, остана-, ха изумени, че е възможно въобще да комуникира, но изпълниха молбата и му върнаха мобилния телефон — все пак не бяха открили негови роднини, на които да съобщят за инцидента.

Очите му гледаха разфокусирано поради обезболяващите, които вливаха през системите. Не владееше пръстите си докрай. Всяко движение изискваше цялата концентрация, на която бе способен. Освен това го болеше, много го болеше. Бореше се да остане в съзнание с цялата си воля.

Натисна зелената слушалка и набра първия номер в списъка. Онзи на Славея.

— Това е! Не разбираш — разпалено говореше Боряна, докато пътуваха обратно. — Онези преследват съдовете, за да могат да възстановят ритуалния набор! Със сигурност знаят от какво се състои, не го търсят случайно.

Петър не споделяше докрай ентусиазма ѝ, някак не му се вярваше група иманяри да търсят исторически артефакти заради някакъв загубен във времето езически ритуал. Но знаеше твърде малко за иманярския бизнес и допускаше, че по света има хора, склонни да платят милиони за древен обреден набор.

— През цялото време е било пред очите ми, а аз не съм предполагала, че е възможно — продължаваше младата жена.

— Хайде на бас, че онова под стълбата е било ритон, искаш ли да се хванем? Мястото беше твърде малко за купата, каничката вече… видяхме какво се случи с нея, така че остава да е ритон, при това само един.

— И как ще разберем? — охлади ентусиазма ѝ Петър.

— Как… като го намерим и го вземем от тях.

— Ти… сериозна ли си? — не повярва на ушите си той. — Да ти напомням ли какво ни се случи вчера?

Боряна гледаше напред, свила плътните си устни в права линия.

— Не, не е необходимо. Само че ти наистина не разбираш.

— Какво не разбирам? — заяде се Петър.

— Това, че онези съдове са истински.

Колата летеше по завоите на пустия път. Вечерта наближаваше и трафикът бе намалял, като само от време на време настигаха някой тежкотоварен камион, пъплещ по наклона с бавна скорост.

— Истински? А другите, онези, които се съхраняват в Националния музей, да не са фалшиви?

— Да — отвърна решително Боряна. — Фалшиви са.

— Боре, май последните събития ти дойдоха в повече. Кой ще си играе да фалшифицира съкровище и да го изравя, уж случайно, с трактор?

— Не, не е това. Изровеното си е истинско, наистина е било на Котис I. Само че е копие на другото — онова, което намерихме ние. Като видях надписа, и се сетих, всичко си дойде на мястото. И дупката, която я нямаше.

Петър не разбираше за какво говори тя, и съвсем се обърка.

— Чакай, чакай, намали малко, че съвсем се оплетох. Кое е копие и каква дупка? Дай отначало, само че по-бавно.

Боряна пое дълбоко дъх.

— Окей. Само следвай мисълта ми — очите ѝ искряха от възбуда. — Помниш каничката от храма, нали? Която онези я взеха?

— Да, горе-долу, не успях да я огледам чак толкова добре.

— Но видя, че е същата като тази? — настоя тя.

— Да, на пръв поглед — отвърна той, после се сети и добави:

— Само че тази няма дръжка.

— Именно, точно това е едно от нещата, които подкрепят теорията ми. На тази от Боровското съкровище няма дръжка, но има следи, че навремето е имало. Какво означава това?

— Не знам какво. Че са еднакви?

— Точно така! Освен че едната е златна, а другата — сребърна.

— С позлата.

— Това не е важно. Трябва да ми повярваш, аз огледах онази съвсем внимателно, защото веднага я познах.