Радко Пенев - Ритуалът

Петър мислеше усилено към какво го води Боряна, но се отказа и реши да следва ритъма ѝ.

— И какво?

— На златната нямаше дупка на дъното, специално погледнах.

— А на тази от Боровското съкровище имаше ли? — попита Петър с интерес.

— Да, не се забелязва, защото е на дъното, но аз съм я виждала. Направена е още при изработката, не е нещо допълнително.

— Добре, после?

— Е, после, какво после, не виждаш ли? Сребърната е копие, при това обозначено като такова, като е пробита умишлено, за да е, е знае, че не може да бъде използвана за ритуала. Освен това едната е златна, най-скъпият метал, от който са се изработвали изключително ценни предмети, а другата е от по-малоценното сребро.

Пътят се виеше в сумрака, като през прозорците нахлуваше хладът на Стара планина.

— Каничките навлизат в набора за пиене на вино към пети век преди новата ера, а онази бе несравнимо по-древна, ако съдим по линеарното писмо, дори може да е още по-древна. Не ти ли става ясно, че сребърната е просто реалистично копие на златната?

— Защо да правят копие на каничка, която е скрита?

— Ето — възкликна Боряна — точно тук е интересното. На какво се правят копия, особено от благородни метали, които се смятат за толкова ценни, че да се подаряват на царе?

— Нещо още по-ценно? — предположи Петър.

— Бинго! Позна — иронизира го тя в отговор.

Той я изгледа продължително, смръщил вежди, и мина на по-висока предавка.

Тя смекчи тона.

— Е, не се сърди, де, аз го подозирах, откакто видях фреските в тайния храм.

— Какво за тях, нали вече ги разгадахме?

Боряна се усмихна ослепително, разкривайки равни бели зъби.

— Да, но не сме разбрали всичко. Не ти ли направи впечатление, че онова, което беше нарисувано, е точно това, което видяхме днес?

Петър си припомни стенописите и образът на човека със завързани очи изникна пред него. Припомни си, че той първоначално пиеше от ритон с протоме на гола жена, после — от каничка, досущ като онази на камъка, и накрая — от купа с полукръгли дръжки.

— Да… Наистина предметите съвпадат — потвърди той. — Само че в това съкровище ритоните бяха три, а на фреските имаше нарисуван само един, при това с женска фигура накрая.

— Ето, сещаш се вече — засмя се Боряна. — Това е ритуалният набор, истинският — онзи, който е нарисуван. Боровското съкровище е копие. Направено преди хилядолетия, но все пак фалшификат. Предназначено е единствено да напомни на този, който го притежава, за мощта на ритуала. Затова е подарявано на царе.

— А ритоните? Защо в Боровското съкровище са три? — попита Петър.

Тя прекара пръсти през косата си и отговори замислено.

— Защото Котис I не е знаел как изглежда истинският ритон.

— Говорѝ по-ясно, не те чувам…

Гласът на Кирето идваше сякаш от онзи свят. Пък и наистина си беше така — Златанов едва не падна от стола, на който се беше разположил, когато осъзна кой го търси. Не можеше да повярва, че е останал жив. Не и след като го видя окървавен, проснат в неестествено разкривена поза върху скалите под върха.

Слушаше напрегнато. Опитваше се да долови какво му казва Кирето, но думите се различаваха трудно поради ефекта от обезболяващите. Очите му постепенно се присвиваха все повече и повече.

— Тогава излиза, че си права в тълкуванието, за което спомена. Онова, че фреските са инструкция, която трябва да се следва.

— Да, така изглежда.

Прохладата на вечерния планински въздух им носеше истинска наслада. Седяха в механата на малък семеен хотел в покрайнините на Котел, след като умората от предния ден взе превес и се наложи да спрат за почивка. Мястото им хареса толкова, че решиха да пренощуват там.

— Защо е цялата работа? Има нещо, което изпускаме — каза Петър. — Онези убиват, без да се замислят, за да се сдобият с оригиналния ритуален набор. Едва ли е само заради цената.

Боряна вдигна рамене.

— Навярно цената му е многократно по-висока, ако е комплект.

— Или вярват в силата на ритуала…

Двамата се спогледаха. На лицето на доктор Казакова играеше лека усмивка.

— Да, бе, някой мераклия иска да се превърне в Бог.

— Това ли е? Това ли е крайната цел на ритуала? — попита Петър.

— Ами да, хиерогамията е кулминацията. Нали чу Жоро?

Младо момиче с плитки джинси и къса фланелка приближи и сложи пред тях две чинии със салата, придружени от парче домашно сирене. Петър изчака момичето да се отдалечи попита.

— Е, кулминация, ама после? Човекът става бог или какво? Има си личен бог, който му изпълнява прищевките?