Радко Пенев - Ритуалът

Боряна взе вилицата си и набоде късче червен домат, преди да отговори.

— Превръща се в антроподемон.

— В какво?

— Антроподемон, междинно състояние между божество и човек. Митичният тракийски цар Резос е бил такъв според трагедията на Псевдо-Еврипид…

Тя спря за миг, после вдигна вилицата в ръка пред лицето си и издекламира:

— „За мене той ще бъде като мъртъв и невиждащ светлината: нито ще се върне в предишния си образ, нито ще види някога лицето на майка си, а ще лежи, вперил поглед в светлината на деня, превърнат в антроподемон и скрит в пещерите на земята със сребърни жили…“

— Боре… — възхитено каза Петър — не предполагах, че можеш да цитираш Еврипид.

— Харесвам древната литература, какво толкова…

Въпреки сумрака Петър забеляза как червенината се разлива по лицето ѝ.

— Интересно защо досега никой не е знаел нищо за този ритуал — смени темата той.

— О, съвсем не е така — каза Боряна и задъвка късчето домат. — Знае се дори повече, отколкото можеш да си представиш.

Замисли се за момент и добави:

— Не за самия ритуал, разбира се, но за философията зад него. Дори има имена на исторически личности, които са били посветени в мистериите на Кабирите.

— Сериозно?

— Да, нали вече ти споменах. Предполага се, че Залмоксис е бил посветен. Орфей също, както и много други.

— Залмоксис не беше ли учител на Хипократ? — припомни си Петър. Искаше Боряна да продължи да говори.

— Да, точно така, но не само това. Той е внушителна фигура, около която има множество митове и легенди. Смятан е за ученик на Питагор, някои казват, че е бил негов роб на Самос.

След това обиколил Египет, за да търси просветление. Естествено, чисто хронологично събитията не съвпадат. Каквато и да е истината, Залмоксис се завръща в древните тракийски земи като носител на ново познание. В крайна сметка е обожествен. На него впрочем се дължи обезсмъртяването на душата след смъртта.

Георги Божанов стоеше изправен до архивното бюро в кабинета си и барабанеше с пръсти по изтърканата повърхност. Очите му невиждащо се взираха към настъпващия през прозореца сумрак.

Думите на Боряна за фрагмента, който е открила, не спираха да се блъскат в главата му. Възможно ли бе това да е артефактът, който търсеше? Ужасно му се искаше да научи още подробности, но от отношението ѝ се досети, че тя не желае да се разпростира. Разбираше я — в техните среди този, направил откритието, държеше правото да го обяви и обираше всички лаври.

Защо точно Боряна? Можеше да е някой друг, някой, с когото не са в толкова добри отношения. Въпреки че, ако трябваше да е честен пред себе си, близостта с доктор Казакова бе доста едностранчива.

Истината бе, че докато работеха заедно преди време, той безвъзвратно се бе влюбил в младата, красива колежка. Неколкократно бе опитал да се сближи с нея, демонстрирайки намеренията си с дребни, но недвусмислени жестове. Отказите бяха любезни, но категорични.

След поредния провален опит му стана ясно, че тя изпитва към него единствено добри колегиални чувства. Реши, че е по-добре да не настоява. Не можеше да си позволи да я загуби като колега и приятел, а ако продължаваше да упорства, това със сигурност щеше да се случи. Тогава взе решение да не насилва късмета си и да запази връзката си с нея, колкото и осакатена да му се струваше. Отдръпна се в себе си, наблюдавайки отстрани. Понякога у него се будеха противоречиви чувства, граничещи със злобна ревност — особено когато я виждаше да се смее с по-млади колеги — но някак успяваше да си наложи контрол. Тя бе независима жена и той не можеше да се бърка в живота и отношенията ѝ. След това пътищата им се разделиха и се чуваха съвсем рядко по служебни поводи. Годините минаваха и той неусетно преодоля увлечението си.

Или поне така си мислеше до днес. Когато я видя да влиза, краката му се подкосиха — гладката ѝ кожа, покрита с равномерен слънчев загар, русата свободно пусната коса и стегнатите гърди, изпълнили фланелката без ръкави — ефектът на отминалите години бе пометен без остатък. Желанието да целуне плътните устни, които се усмихваха към него, бе толкова силно, че за миг усети болка ниско долу, в слабините. Не очакваше спомените да се стоварят с такава сила върху него. Сякаш не бе минал и ден, откакто се бяха разделили. Все пак успя да се овладее и с нищо не показа какво изпитва.

И онзи Петър. Млад, симпатичен, безспорно с повече ум, отколкото показваше. В сравнение с неговите мускули и спортна фигура Жоро изглеждаше като мекотело. Какво въобще си въобразяваше? Че жена като Боряна би харесала някого като него? Хвана го яд на себе си, на мислите си, на усещанията, които образът на Боряна предизвикваше.