Радко Пенев - Ритуалът

Купата бе разсечена от машините и впоследствие възстановена, но въпреки това в центъра ѝ ясно се различаваше позлатеното релефно изображение на някакво митично животно, разкъсващо сърна. В два противоположни края бяха прикрепени подвижни дръжки, закрепени за съда с глави на сатири, също позлатени.

Последният предмет, който привличаше вниманието, макар и положен в средата на композицията, бе амфоровата каничка. Яйцевидна, деликатна, без да притежава атрактивния вид на ритоните, тя стоеше изправена, хваната за тясното гърло от елегантна подпора. За разлика от намерената в пещерата, тази бе сребърна, при това без дръжка. Петър не можеше да определи от пръв поглед, но релефните сцени, изобразени върху нея, сякаш напомняха онези върху златния ѝ близнак.

Въпреки че предметите бяха копие, те пазеха излъчването на античните оригинали. Всъщност, ако не му бяха казали, че са само копие, никога не би се усъмнил в произхода им — изглеждаха древни и истински.

— За какво са служели, знае ли се? — вдигна глава към управителя Петър.

Георги стоеше отстрани, гордо скръстил ръце на гърдите си, и ги наблюдаваше с лека усмивка.

— Предполага се, че са ритуален набор, който е бил подарен на тракийски вожд на гетите от Котис I.

— Как може да сте сигурни в това? — заинтересува се Петър.

— От надписа — намеси се Боряна. — Ето тук, виждаш ли?

Той се наведе и видя малкия надпис Kotyos eg Beo върху каничката, където сочеше Боряна. Тя се бе навела съвсем близо до витрината и съсредоточено изучаваше предметите.

— Има и още един, на ритона, само че не може да се види оттук — отнесено допълни тя.

— Освен това съкровището е намерено в земите на тогавашното тракийско племе гети. Датировката на предметите съответства на периода, в който те са обитавали Североизточна България — завърши Георги. — Несъмнено Боряна ти е обяснила за това.

— Аха, един цар дарява друг по някаква причина — пропусна подмятането Петър.

— Точно така. Тази практика е била широко разпространена, като даровете са били наистина внушителни.

Петър се замисли за момент и попита:

— Казахте, че съдовете са ритуални. Знае ли се за какъв ритуал са използвани?

Управителят се почеса по върха на носа, вперил поглед в сребърните предмети.

— Не съвсем, има различни тълкувания. Някои смятат, че са набор за пиршества, други ги свързват с мистериите на Кабирите. Никой не знае със сигурност.

— На кои? — попита Петър, сякаш за пръв път чуваше думите.

— На Кабирите — повтори Георги. — Това е единственото съкровище у нас, в което могат да се различат символи, за които се смята, че имат връзка с тях. Сцени от изобразените върху каничката напомнят елементи от Тиванския Кабирион.

— Защо мистерии? — настоя Петър.

Георги се усмихна.

— Защото представляват мистичното сливане на човека с Бог. Като кулминационният момент е била хиерогамията — бракът между богинята и владетеля. Освен това са били пазени в дълбока тайна, достъпна само за малцина.

Петър отново наведе поглед към богатата украса на каничката.

Три фриза обрамчваха съда, като създаваха последователни картини. Горният фриз, този, близо до гърлото, бе с по-дребни фигури, които сякаш оформяха празнично шествие, докато в долния изобразените хора седяха, като някои държаха в ръце ритони. Ясно се забелязваха женски фигури в непринудени пози. Като цяло създаваха впечатление за пиршество и веселие.

Близо до дъното, почти незабележими, бяха изобразени релефни фигури на някакви птици, поглъщащи риба.

— Жоро, имаш ли представа дали някъде не е открито копие на купата? — попита Боряна, без да отмества поглед.

Георги я погледна озадачено.

— Поне близко сходство? — вдигна очи тя. — Подобна купа, може би златна, може и да не е в България.

— Не, поне аз не знам да е намирано нещо. От друга страна, аз знам колкото теб — само онова, което е известно и публикувано. Защо питаш?

— О, нищо особено, просто попаднах на фрагмент, който много прилича на част от каничката, и се чудех дали няма подобни ритуални набори и на други места.

— Фрагмент? — вдигна вежди Георги. — Това на трасето на магистралата ли?

Боряна се поколеба.

— Да, но… все още не съм наясно дали е случайно, или е част от нещо по-голямо. Може и да е съвсем различен предмет. Дори не съм го определила още.

— Какъв, златен ли е? — очите на Георги блестяха.

— Да, златен.

— Леле, това е страхотно! В некропол?

— Не. Просто фрагмент, излезе изненадващо.