Радко Пенев - Ритуалът

— Не ти ли направи впечатление нещо там? — погледна го със светнали очи тя.

— Къде?

— В храма, където ни затвориха.

— Не, какво трябва да ми е направило впечатление?

— Еее… Пете, не ти ли е любопитно как намерихме светилището?

— Е, как… по надписа, как иначе — отговори той.

— Именно. Да забеляза някакъв надпис на онова място?

Очите ѝ го гледаха развеселено. Едва сега разбра за какво му говори Боряна. В онзи храм освен стенописите и каничката нямаше нищо друго. Без надписи, без каквито и да било други следи.

— Нямаше сякаш… Но ние огледахме набързо все пак.

— Не беше набързо — възрази тя. — Не забравяй, аз знам какво да гледам. Освен картините нямаше друго.

— Добре — съгласи се той, — какво означава това?

— О, може да означава няколко неща. Първото е, че този скрит храм е толкова древен, че писмеността не е била позната. Само че това е малко вероятно, тъй като вече имаме надпис, който ни доведе до храма.

— Тоест можем да отнесем находката към периода, в който е използвано линеарното писмо?

— Да… — колебливо се съгласи тя — но не е задължително. Просто разглеждам възможностите. В крайна сметка не знаем откъде е копирал надписа дядо ти.

Петър се досети, че наистина бе възможно двете неща да имат различни датировки. Напълно реално бе надписът да е правен в по-късен период, описвайки нещо, което вече е съществувало. По този начин съвсем логично храмът би могъл да е много по-древен. Боряна подкрепи размишленията му.

— Друга възможност — продължи тя — е хората, които са направили първия надпис — онзи, който дядо ти е пренесъл на стъпалото — да не са виждали този храм.

— Не е ли логично онзи, който е написал оригинала, да е същият, който е сложил каничката в тайния храм? Иначе защо ще дава указания къде е?

— Може, но може и да не е… Виж, това мистично учение е имало навярно стотици последователи, пръснати навсякъде. Съвсем възможно е да не са знаели какво описват. Представи си, че онзи храм е използван тайно в продължение на векове, като само малцина са знаели истинското му местонахождение. От уста на уста са се предавали истории за място на върха на земята, където са се провеждали тайнства. После преминават в текст, който посветените са копирали, без да разбират.

— Има смисъл — съгласи се той. — Само че това означава, че храмът и предметът в него са били от изключителна важност. Ако древните са създали надписа, указващ местоположението, без да знаят за съществуването на тайния храм, навярно подценяваме значението на каничката и мястото въобще. Защо иначе някой би си правил труда да създаде надпис, чийто смисъл не разбира…? Имаш ли представа защо би могло да е толкова оплетено?

— Ннне… — поколеба се Боряна. — Поне не съвсем формулирана.

Петър се сети нещо, което несъзнателно го бе тормозило от момента, в който се въвлече в преследването на мистерията.

— Боре — започна той, — чудя се защо няма разни кодирани символи, тайни знаци, шифри… А то си беше написано направо. Не е ли твърде лесно?

Боряна се засмя звънко.

— Ееее, Пете, ама много филми гледаш. Това го има само в измислените истории, за да е по-интересно. Можеш да се досетиш, че знанието в древността не е било достъпно за всички.

— Нали помниш какво каза професорът? Онова, че писмеността е била привилегия само на жреческото съсловие?

Петър кимна.

— Ами за какво им е да правят по-засукани шифри и кодировки? Кой би разбрал записаното, ако не може да чете? Представяш ли си как са изглеждали жреците в очите на обикновените хора, щом са могли да възпроизведат думи от някакви чертички.

Тя го погледна, все още усмихната, и продължи:

— Нормално е да грешиш, защото правиш несъзнателен паралел със съвременното възприятие за писмеността. Като даденост. В онези години е била свещено тайнство. Едва по-късно, чак когато записаната информация става общодостъпна, се развиват разните там начини за скрити послания. Тук говорим за време, в което дори Египетската цивилизация е била млада.

— Всичко ли е у теб? — гласът звучеше съвсем ясно въпреки огромното разстояние, което делеше възрастния мъж — отново по риза с навити ръкави, само че този път синя — и събеседника му от другата страна на океана.

— Да — потвърди той. — Каничката и ритонът.

— Чудесно, справяш се просто чудесно, Виктор.

— Благодаря. Ще ми трябва достъп до архива, за да продължа. Документите показаха ли нещо?

— Има известен напредък — отвърна гласът. — Направи каквото е необходимо, имаш съгласието ми.