Радко Пенев - Ритуалът

— Въпрос на време е отново да си пресечем пътищата, ако тръгнем по следите им.

— Не е задължително.

— Какво имаш предвид?

Тя вдигна рамене.

— Не знам още, аз искам по-скоро да разбера каква беше връзката с мистериите на Кабирите в чисто исторически аспект, а това не е задължително да ни свърже с тях. Те вече взеха каквото търсеха.

— Искаш да се връщаме обратно в онзи храм ли? — учуди се Петър.

— Не, не там.

— Боре, не разбирам наистина. Не ме карай да ти вадя думите с ченгел от устата.

Тя се наведе напред, сложи ръце на раменете му и го погледна в очите.

— Нали ти казах, че съм виждала онази каничка вече?

— Да.

— Искам да отидем и да я разгледам отново. Мисля, че тя е само част от обреден комплект, който служи за нещо. Ти беше прав, когато попита защо им е на ония. Не мисля, че е просто обект на иманярски интерес.

Слънчевата светлина, която сутринта донесе през отворения прозорец, се отразяваше в сноповете разноцветни маркучи, излизащи от тялото на Кирето.

Цяло чудо бе, че у него все още има живот. Фрактурите на таза и двата крака, три смазани прешлена на гръбначния стълб и многобройни вътрешни травми не бяха достатъчни да го погубят. Само силното тяло и младостта можеха да обяснят невероятния факт, че бе оцелял. Въпреки че все още беше в безсъзнание, по всичко личеше, че ще прескочи трапа. Мониторите имаха стабилни показатели, които показваха, че той всъщност спи дълбоко.

Славея набоде грубо поредното кюфте в средата и го натъпка цяло в устата си. След това взе изпотена халба бира и я преполови на един дъх. Избърса мазните си устни с опакото на ръката и се оригна небрежно.

— Кофа, я дай другите насам — посочи към отрупаната чиния в края на масата.

Младежът се подчини и приближи голяма порцеланова чиния, върху която бе подреден куп тънки наденички.

— Шеф… — започна плахо той, докато поставяше чинията на масата — къде е Кирето, бе?

Златанов спря да дъвче и се намръщи.

— Няма го, взе си отпуск.

Кофата нервно потри ръце в панталона си.

— Ама как бе, шеф… Той не е лошо момче, не се е дънил.

Славея тръшна вилицата в чинията и рязко каза:

— Не се е дънил? А професорът? А? — от устата му изхвърча парченце храна, но той не му обърна внимание. — Ами като се опита да вземе златото?

Лицето му се беше зачервило и Кофата за момент си помисли, че шефът може да получи удар от вълнение.

— Ами… ти нали каза така… — започна, но Златанов избухна срещу него.

— Какво, бе? — изправи се рязко той. — Какво съм казал? Нищо не съм ви казвал! Идиоти такива!

Посегна бързо и му извъртя звучен шамар. Бузата на Кофата пламна, но той не реагира по никакъв начин. Бе свикнал с отношението на Златанов особено когато нещо го бе ядосало. Знаеше какво се случва на хората, които го ядосваха, затова само сведе глава и замълча.

— Казал съм бил… С мен ли искате да си измиете ръцете, а? Идиоти, ще ви смачкам бе, ей! — крещеше Славея.

На отсрещния край на масата възрастният мъж наблюдаваше Златанов, без да помръдне.

Валери Петков отпи глътка кафе и впери поглед в разпечатката от телефонните разговори. Казакова и Георгиев бяха потънали вдън земя, не използваха телефоните си и не контактуваха с никого.

Облегна се назад в стола, скръстил ръце зад главата си, и остана така минута. След това се наведе напред и набра номера на компанията, от която Георгиев бе наел кола.

— Защо точно в Русе? — попита Петър, докато изпреварваше две коли едновременно.

— Защото там се намира копието на каничката, която искам да видим. Същата като онази в храма.

Слънцето висеше над хоризонта и заливаше притихналата земя с горещина. В светлината на новия ден събитията от изтеклата нощ изглеждаха нереални и далечни, сякаш не се бяха случили наистина. Единствено болката от синините напомняше на Петър, че всичко е било опасно истинско.

Боряна бе настояла да отидат в Русе, като обясни, че в тамошния музей има артефакти, които могат да им помогнат да разкрият значението на каничката и храма.

— Защо искаш да я видиш, с какво би помогнала тя? — настоя той.

— Защото по нея има орнаменти, които досега са били предполагаемо свързани с мистериите. Сега, когато вече видяхме стенописите и златния ѝ вариант, искам да я погледна отново, за да видя дали няма да намерим някаква връзка.

Петър имаше усещането, че Боряна не му казва всичко, но не желаеше да я разпитва повече. Беше благодарен на съдбата, че им позволи да се измъкнат невредими, и това засега имаше първостепенно значение. Но и любопитството го изгаряше.