Радко Пенев - Ритуалът

Провирането през тесния процеп ги бе изтощило напълно. Лежаха върху меката шума и почиваха няколко минути, докато съберат сили, за да продължат. Мъчеше ги жажда, а нямаха представа къде се бяха озовали. Петър се изправи и се помъчи да различи нещо в далечината, някакъв ориентир, който да му подскаже накъде да вървят.

Намираше се в скално струпване, което не му бе познато. Силуетът на огромния блок, който бе отместил, изпъкваше с размерите си сред останалите тъмни канари. Високо над тях светеше червената светлина на ретранслаторната станция на Бакърлъка. Там, откъдето бяха тръгнали. В далечината се чу как някаква кола поема надолу по пътя.

Преди да тръгнат нагоре, двамата събраха сили и върнаха камъка на мястото му, заличавайки следите към тайния храм.

Студеният душ прогони съня, макар и тялото му да копнееше за почивка. Огледа натъртените от ритниците места в огледалото срещу себе си. Синините вече започваха да личат. Нищо особено — освен неприятната болка, от която на моменти му секваше дъхът, нямаше нищо счупено. Не си заслужаваше да им обръща внимание.

Загърна се в меката хавлия и излезе от банята.

Боряна седеше, свила крака под себе си, и гледаше разсеяно в празната чаша, която държеше в ръка. След душа се бе преоблякла в къси панталони и бяла памучна фланелка. Чистите дрехи контрастираха с издраните лакти и рамене.

— Добре ли си? — попита Петър.

— Да… добре съм — отговори тя, без да помръдне.

— Искаш ли още чай?

— Не, благодаря, добре съм наистина.

— Окей, само кажи, ако има нещо…

Тя вдигна очи и го погледна с неразгадаемо изражение.

Откакто се измъкнаха от онзи капан, докато вървяха през гората и после, когато търсеха къде да отседнат, тя мълчеше. Петър не я обвиняваше, разбираше през какво бе принудена да премине заради него. Искаше да я накара да се почувства по-спокойна и по-сигурна, но не знаеше как.

Съзнанието му се луташе през възможните варианти за развитие от тук нататък. Онези бяха сигурни, че са останали затворени в светилището, и навярно вече ги мислеха за мъртви. Това, от една страна, беше добре, защото нямаше да ги търсят повече. От друга, когато истината излезеше наяве, бе съвсем възможно да се опитат да ги убият, за да прикрият следите си. Този път с по-конвенционални методи. Петър се колебаеше дали най-доброто решение не е да се обадят на онзи полицай, Петков, и да му разкажат всичко. После се сети, че Боряна бе споменала за мафията, в която имаше забъркани влиятелни хора от всякакви нива. Самият факт, че онези не се спираха пред нищо и очевидно разполагаха с достъп до всякаква информация, го тревожеше.

— Спи ли ти се? — обърна се той към нея.

— Не, а на теб?

— Ужасно много. Като разбит съм.

— Ами ти си разбит — усмихна му се тя. — Малко ли те ритаха.

Петър сви устни, но не се подразни. Чувството ѝ за хумор се завръщаше, сега това бе по-важно от личното му достойнство.

— Лягай, какво чакаш — добави тя.

— Мисля си… — започна той — мисля какво трябва да направим от тук нататък.

— Аз също — каза Боряна и свали краката си на пода.

— Да кажем ли на полицая?

— Не знам, не съм сигурна.

— И аз така… Особено след като видяхме колко връзки имат тия.

— Да — съгласи се Боряна, — но не е само това.

Петър изненадано повдигна вежди.

— Какво друго?

— Ами… — наклони глава тя — не видя ли храма, стенописите?

— Видях ги. И какво?

— Не се ли чудиш за какво е всичко това?

Въпросът го изненада истински. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Само преди часове Боряна бе изложила живота си на риск — държаха я заложник, докато едва не го убиха от бой, после ги затвориха в пещера, като ги оставиха да умрат там. Бандата главорези вече бяха убили веднъж, опитаха и втори път, макар и неуспешно. Сега, доколкото разбираше, тя се чудеше дали да не продължи тази идиотска надпревара.

Клекна до нея и я погледна. Русата коса, все още мокра от душа, се виеше на тежки кичури около лицето ѝ. Искрящите ѝ очи го наблюдаваха с интерес, без да показват и сянка от умора.

— Чудя се, разбира се — каза той. — На мен също ми е интересно. Обаче се опасявам, че е възможно отново да се срещнем с онези, а не искам да те забърквам в повече опасности. Това не ти ли стига?

— Е, ама хайде сега, нали се отървахме? — отвърна тя с въпрос и се усмихна с ъгълчето на очите си. — Пък и онези не знаят, че сме се измъкнали.

Така беше, но въпреки това съмнението в душата му вземаше връх.