Радко Пенев - Ритуалът

Завъртя глава в посоката, от която долитаха думите на Боряна, и попита:

— Наистина няма логика, защо ще я крият така тая каничка? И защо им е толкова важно на ония да я намерят?

— Кой знае, сигурно е безценна. Един удар и не мислиш за нищо до края на живота си. Навярно струва милиони. Особено щом е част от обреден набор от Кабирските мистерии…

Гласът ѝ прозвуча едва доловимо по-живо и сякаш тъмнината стана по-малко непрогледна.

— А онази другата каничка, която ти си виждала, тя какво общо има?

— Тя свързва всичко с Кабирите, оттам предполагаме, че Кабирските мистерии са се практикували по нашите земи. Те са част от обредните съдове.

— Точно това си мислех — каза. — Ако е част от обредни съдове, значи, се е използвала, няма логика да се активира механизъм, който да те затрива след това.

Боряна не отговори нищо, но Петър усети, че тя го слуша внимателно, затова продължи.

— Може би някъде тук има друг механизъм, който може да отвори обратно вратите.

— Едва ли — отвърна тя, — не ми се вярва.

Разбираше отчаянието ѝ, постоянната тъмнина, която ги заобикаляше, потискаше и него самия, но не можеше да я остави да потъне в самосъжаление. Смени темата.

— Сигурно е наистина ценна, че ония да стигнат до убийства, за да се сдобият с нея.

— Много знаеш ти, убийствата сигурно са им ежедневие на тия. — Петър усети жлъч в гласа ѝ.

— Може, но има и нещо друго. Онзи, възрастният мъж, той някак не беше на място, а изглежда, те изпълняваха неговите заповеди — възрази той. — Освен това не знаеше, че професор Николов е мъртъв.

— И какво от това? — попита остро Боряна.

— Ами ако той е босът, защо ще се разкарва и ще върши мръсната работа? Трябва наистина да е нещо важно за него.

Уморените ръце на доктор Генчев посягаха към кутията с цигари, когато мобилният му телефон иззвъня. Не погледна кой го търси, а направо прие обаждането.

— Ало?

— Ало, тате?

Докторът въздъхна тихо и каза:

— Здравей, сине, радвам се да те чуя.

— И аз, тате — забързано говореше синът му. Гласът му звучеше пълен с енергия и ентусиазъм. — Само искам да ти се похваля — намерих си работа.

Иван Генчев притисна слушалката плътно към ухото си.

— Наистина? Това е…

— Да, да, наистина — прекъсна го Марин. — Супер е, помагам в една рекламна агенция, на половин ден. Работата е супер, парите пък още повече. И хората са много готини, дават ми да правя страшно интересни неща.

— Сине… — задъха се докторът — страхотно е, каза ли на майка си?

— Не, не съм още, исках да се похваля първо на теб.

Иван мълчеше. Сърцето му биеше силно.

— Ало, тате?

— Да, да, тук съм, просто… просто много се радвам, не знам какво да ти кажа.

— Еми, нищо, какво. Аз всъщност исках да ти кажа, че не е нужно да ми пращаш пари този месец. От заплатата ще ми останат даже и да ти върна малко, аз знам, че…

— Не, не, в никакъв случай — прекъсна го докторът, — това са си твои пари, ти си ги харчи.

— Точно така, мои са — потвърди синът му — и ще ги харча, както намеря за добре. Какво лошо има да пратя малко на семейството си? Пратил съм ти подарък впрочем — добави през смях, — че от този твой античен телефон едва успявам да те чуя. Купете нещо и на брат ми, нека разбере, че ми липсва. Пък и вие, де…

Докторът усети как нещо тежко заседна някъде назад в гърлото му и му попречи да отговори.

— Абе, тате, забравих да те питам — спаси ли някого днес?

Иван събра сили и каза тихо:

— Да, сине, спасих… — претегли думите си и продължи: — Трудно беше, човекът почти си беше заминал, но го спасих…

— Ехаааа… Баща ми, ти си супер, знаеш ли колко е готино. Ей сега отивам да разправя на гаджето. Айде, поздрави на майка и на всички… чао.

— Чао… — успя да промълви докторът, преди синът му да прекъсне разговора.

Ръцете му трепереха. Навел глава, той остана неподвижен за минута, после седна на стъпалата, хвана лицето си в ръце и тихо заплака.

Тишината под тоновете скали ги обгръщаше в плътен, непробиваем пашкул. Петър разсъждаваше върху думите на Боряна за Кабирите. Нещо го глождеше, но не можеше да го определи. Инстинктивно усещаше, че в цялата ситуация има нещо повече, отколкото предполагаха.

— Боре, тия стенописи успя ли да ги огледаш?

— Горе-долу — уклончиво отговори тя.

— Дай да ги погледнем, а? Може да излезе нещо.

Усети раздвижване и долови, че Боряна се изправя.

— Добре, хайде, и без това нямаме какво друго да правим — въздъхна тя.