Радко Пенев - Ритуалът

Докторът гледаше полумъртвото тяло и усещаше отново всеки удар, който този човек му беше нанесъл в къщата на Славея. В ушите му кънтеше презрителният смях на двамата биячи, които се подиграваха на мъките му. В гърдите на доктор Генчев се надигна ярост, която беше напът да измести всяка частица човещина.

Отдалечи се от линейката, облакъти се на парапета и с треперещи ръце запали нова цигара. Нямаше закъде да бърза. Димът му се стори още по-приятен.

Времето се точеше бавно, като приятният хлад на тъмната пещера започваше да се превръща в истински студ. Боряна бе спряла да плаче и се бе свила неподвижно до него.

Когато се съвзе, първоначално Петър не успя да разбере къде се намира. В ушите му кънтяха викове за помощ, но той не проумяваше откъде идват.

Бавно осъзна, че Боряна го разтърсва за раменете, ридаейки над него. Едва когато чу гласа му и разбра, че е жив, тя се успокои дотолкова, че да му обясни какво се бе случило. Тялото му го болеше от ритниците и все още бе замаян, но не му отне много, за да осъзнае безизходицата, в която се намираха.

Ръцете ѝ го стискаха за раменете, сякаш се боеше, че ако го изтърве, ще изчезне в небитието. Гласът ѝ се луташе в непрогледната тъмнина и се връщаше уплашен.

Болката от ударите, непрогледната тъмнина и риданията на Боряна породиха в него усещането за неизбежна гибел.

Неочаквано, без никакво предупреждение, някакъв атавистичен страх изпълзя от непознатите кътчета на съзнанието му и помете всичко останало. Мислите му се размиха в първични животински инстинкти.

Очите му се въртяха във всички посоки с надеждата да зърнат лъч светлина, но единственото, което съзираха, бе плътна, лепкава тъмнина, която сякаш нахлуваше в гърдите му с всяко вдишване.

Сърцето туптеше в ушите му и го караше да се задъхва. Тялото му вибрираше като проводник, през който преминава високо напрежение. Искаше да избяга. Не трябваше да умира така.

Скочи на крака и слепешком заопипва стените. Пръстите му ровеха в процепите, завираше в тях устните си, безуспешно опитваше да поеме въздух, различен от този невидим, гробовен дъх, който ги стискаше с влажни пръсти. Препъваше се и се блъскаше в разни неща, които сякаш искаха да го задържат. Крещеше и крясъците му се смесваха с тези на някого другиго, който викаше името му.

Не знаеше колко време блъска с ръце непоклатимите скали. Накрая дланите му се разраниха. Заедно с болката дойде и осъзнаването.

Истината го блъсна и ударът ѝ бе по-тежък от всички скали, които го стискаха в безразличен юмрук.

Пулсът биеше в ушите му, заглушавайки риданията на Боряна. Опря гръб в стената и остави тялото си да се плъзне по нея, докато накрая се озова на неравния скалист под.

Нищо не се опитваше да го задържи. Бяха само двамата, затворени в малка пещера без изход. Паниката не можеше да помогне на никого.

Постепенно дишането му възстанови ритъма си. Отпусна потното си тяло върху студената скала и се насили да събере мислите си. Първичният импулс го бе превърнал в животно, което се стреми да избяга, без да разсъждава. Срамуваше се от реакцията си. Кръвта отново нахлу в главата му и бе сигурен, че лицето му е почервеняло от срам.

Обърна глава към мястото, от което долитаха риданията. Несъзнателно се мъчеше да отвори клепачите си колкото се може повече, защото му се струваше, че очите му са затворени.

Надигна се и опипом се приближи до Боряна. Седна, притисна тялото си в нейното и обгърна раменете ѝ с ръка.

— Не ме плаши така, моля те — каза тя, подсмърчайки. — Толкова ме е страх.

Той я притисна към себе си.

— Извинявай… Не знам какво ми стана.

Стараеше се да говори спокойно, но усещаше, че ръцете му треперят. Надяваше се Боряна да не го долови.

— Аз знам — каза тя. — Откачи, защото разбра, че ще умрем тук…

Гласът ѝ се изгуби в нови ридания и тялото ѝ се разтресе неконтролируемо. Тя се завъртя към него и се притисна в гърдите му.

— Много, много ме е страх.

Той усети издутината в джоба си и се сети, че мобилните им телефони са още у тях. Мисълта, че може да ги използват, за да си светят, го накара да се почувства по-добре. Сякаш тази малка, нетрайна промяна прогони страха и го замени със зрънце надежда.

Не можеше просто да стои и да чака смъртта. Не и преди да бе опитал всичко по силите си.

Няколко пъти пробва да помести лостовата система и противотежестите на механизма, който държеше вратите затворени, но колкото и да напъваше, не успя да ги помръдне. Явно заключващият механизъм беше навън — там, където бе нужна плочата с барелефа на Херос.