Радко Пенев - Ритуалът

Очите на Славея блестяха с нескривана алчност.

— Лелеее, това е страшно! Гледай как е запазено само — хвърли кос поглед към възрастния мъж. — Ако е истинско, де.

— Златанов, не забравяйте за какво сте тук и кой ви плаща.

Вървяха забързано през гората, като мъжът не изтърваше Славея и Кирето от поглед. Каничката проблясна ярко под слънчевите лъчи, докато я поставяше в раницата. Стараеше се, уж случайно, пистолетът да сочи в двамата пред него. Знаеше колко директни са тези хора и как алчността замъглява съзнанието на всеки човек независимо от предложената компенсация. Не искаше да изгуби онова, към което се бяха стремили през всичките тези години. Най-накрая го беше намерил. Не смееше да изпита удовлетворение, поне не и докато не бъдеше в безопасност. Трябваше да проведе телефонен разговор, но не веднага, имаше още нещо за вършене.

Тримата се изкачиха обратно на плоските скали и се огледаха. Следобедът преваляше и наоколо беше пусто. Навярно туристите предпочитаха да попият последните слънчеви лъчи на плажа пред катеренето по горещи камъни.

Застанаха пред ръба на пропастта и погледнаха надолу. Мъжът в ризата с навити ръкави се замисли за двамата, които останаха затворени в храма. Някак бе започнал да харесва доктор Казакова и нейния темперамент. Но тя бе само стъпало по неговия път към безсмъртие. Силите, които бяха замесени, определяха човешките съдби със стерилна прецизност и нямаше право да се меси в работата им. Той беше само приемник на божията воля.

Усети раздвижване зад себе си и с ъгъла на окото си регистрира Кирето, който се промъкваше зад гърба му. Чиста случайност беше, но му спаси живота.

Извъртя се рязко и на косъм успя да отбие удара, който се целеше в гърба му. Докато се извърташе инстинктивно, отклони с дясната си ръка удара на Кирето, а с лявата го сграбчи за рамото и го засили към пропастта. Инерцията беше достатъчно силна, за да поеме тежестта на тялото и да го запрати по променената траектория.

Кирето беше млад и пъргав и опита да се задържи, хващайки ризата на мъжа, като го повлече след себе си. За миг изглеждаше, че и двамата ще паднат в пропастта, но мъжът някак успя да извърти тялото си и да изблъска Кирето с крак. Ризата се разпра с рязък звук, оставяйки неравно парче тъмнозелен плат в ръката на младежа. Страничният ритник беше силен и го отхвърли назад към пропастта. Когато разбра, че няма да може да спре движението, очите на младежа се разшириха от ужас. Полетя с широко разперени ръце, като устата му зееше в безмълвен вик.

Въпреки разстоянието звукът от удара на тялото в твърдите скали отекна силно в късния тих следобед.

Мъжът се завъртя към Славея и насочи пистолета към него, дишайки тежко.

— Не, не… — падна на колене Златанов, заеквайки. — Аз не знаех, той сам…

Сивите очи го гледаха безстрастно.

— Наистина не съм го карал… Сам е решил… — потта се лееше по лицето му на едри капки.

Знаеше, че го лъже, но нямаше избор, освен да се престори, че му вярва. Имаше нужда от него. Освен това след случилото се с Кирето едва ли би опитал нещо отново.

— Слез долу и прибери парчето от ризата — заповяда мъжът.

— И побързай.

Докато слизаха с колата по разбития път, се разминаха с малък червен фиат, пъплещ бавно към върха, в който младо семейство се смееше на нещо с децата си.

Доктор Генчев дръпна за втори път от цигарата, когато линейката пристигна. Вдиша дима е наслада въпреки леката болка в подутите си устни. Събитията от последните дни го бяха накарали да усети дребните неща, от които се състоеше животът му, по-контрастно, да пренареди приоритетите си и да се наслаждава на малките радости в ежедневието, радвайки се, че е жив. Срамът и унижението бяха започнали да отшумяват и животът му се връщаше, стъпка по стъпка, в старото си русло. Откровеното му признание и разкаянието накараха жена му да прояви изненадващо съчувствие и съпричастност, като двамата неочаквано откриха, че някъде по пътя са забравили способността да изразяват любовта си, без да са я изгубили наистина.

Дръпна още веднъж, като гледаше как фелдшерите свалят носилката от колата, докато сестрите се суетяха наоколо.

— Докторе — махна му сестрата, — целият е начупен, паднал в някаква пропаст.

Докторът се приближи, хвърли един поглед на пострадалия и се вцепени. Цигарата падна от пръстите му.

Позна го веднага въпреки кръвта по лицето. Пресните спомени се завърнаха и го блъснаха в гърдите, карайки сърцето му да спре за миг. Коремът му се сви. Задъха се. Изпитваше панически страх, неоснователен, но силен и завладяващ. Ръцете му се разтрепериха, докато гледаше окървавеното тяло на Кирето, отпуснато на носилката. Умът му несъзнателно регистрираше информацията, която фелдшерът му подаваше за състоянието на пациента и извършените манипулации.