Радко Пенев - Ритуалът

— Има ли нещо? — чу гласа на Славея.

Петър не му обърна внимание. За разлика от мъжа в ризата и младежа, който очевидно беше момче за груби поръчки, Петър изпитваше към Славея само презрение. Ако имаше възможност, би го смазал с една ръка. Другите бяха нещо, с което още не знаеше как да се справи. Беше готов и не изпускаше от очи пистолета, само чакаше подходящия момент. Надяваше се да успее, след като слезе обратно — достатъчно дълго бяха заедно и той се бе подчинил на всичките им команди. Въпрос на време бе да отслабят бдителността си. Дори и да не успееше докрай, щеше да даде възможност на Боряна да избяга.

Огледа околните скали и забеляза, че вдясно от окръжността изпъкваше гладкият вертикален ръб на огромен каменен къс. Закачи на него раницата. Ръбът имаше правилна правоъгълна форма и ремъкът се закрепи стабилно.

Балансирайки, Петър извади от нея каменната плоча и я опря на скалата пред лицето си. Тежестта ѝ го караше да се движи предпазливо, докато я плъзгаше към релефната окръжност. Запъна с крака, намести се стабилно и вдигна плочата с ръце. Не знаеше какво да очаква, затова не губи време и я постави върху изпъкналата окръжност. Завъртя я леко, докато издадените ръбове се наместиха в канала на плочата. Може би поради ерозията на времето, но пасването не беше точно и плочата се клатеше по равната скала. Херос го гледаше невъзмутимо от коня си. Нищо не се случи.

— Нищо не става — подвикна надолу.

— Завърти я — извика му възрастният мъж.

Петър послушно опита да завърти плочата по часовниковата стрелка, а след това обратно. Отново нищо.

— Не се получава.

Без да се обръща, дочу приглушена размяна на реплики в основата на скалата и след това ясния глас на Боряна.

— Накъде сочи Конникът? Как си я поставил? — извика му тя.

— Надясно, гледам го нормално — отвърна той през рамо.

Отговорът ѝ се забави няколко секунди.

— Обърни я, все едно че се гледа отгоре.

Петър извади плочата и я завъртя на сто и осемдесет градуса. След това отново я постави върху знака. Завъртя леко и усети как хлътва под ръцете му. Този път пасна идеално, като легна плътно върху гладкия камък. Натисна с ръце върху нея, за да я вкара докрай, когато му се стори, че нещо под нея поддаде.

Не разбра какво се случва, докато вибрацията не го накара да се хване здраво за издатините. Около него се посипаха малки камъчета. Усети движение до себе си и раницата го блъсна в лицето. Несъзнателно вдигна ръка да се предпази. Точно тогава кракът му се изплъзна от ръба, на който беше стъпил, и той полетя надолу.

Опита да се извърти и се удари в площадката, на която стоеше допреди миг. Ударът забави падането и му даде шанс да се хване за ръба с върха на пръстите си. Увисна на лявата си ръка, дишайки тежко, после се хвана и с дясната и остана така за момент. Когато ударите на сърцето му заглъхнаха, протегна крак настрани и намери опора, на която се отпусна. Ръцете му трепереха.

— Пете — викаше отдолу Боряна, — добре ли си?!

Нищо му нямаше освен ускорения пулс. Адреналинът потискаше болката от съприкосновението със скалата.

— Добре съм… — каза по-скоро на себе си и вдигна глава.

Каменният блок, на който беше закачил раницата, се беше отместил встрани и откриваше тъмен процеп с правоъгълна форма. Широк не повече от три педи и висок човешки бой, процепът потъваше някъде навътре под скалистия връх.

Приглушеното хлипане на Боряна подсказваше, че е скрила лице в шепите си. Страхът отстъпваше място на отчаянието.

Петър опипом потърси рамото ѝ в непрогледната тъмнина и го стисна внимателно.

— Боре, няма страшно, ще измисля нещо — насили се да звучи оптимистично, макар и сам да не си вярваше. Рамото под ръката му потръпна от сподавени ридания.

Беше минал едва час, откакто ги затвориха в тъмната ниша, но изглеждаше, като че ли са минали дни. Неравните скални блокове, които съставяха вратата на храма, лягаха плътно един към друг и не позволяваха дори лъч светлина да проникне през някоя цепнатина.

Все още не можеше да се отърси от първоначалния шок. Тъмнината го задушаваше. Струваше му се, че недрата на скалния връх се движат към него, заплашвайки да го смажат бавно и болезнено. Хладният въздух миришеше на влажна, гнила пръст. Бе успял да овладее неочаквания пристъп, но това не му помагаше да се чувства по-добре. Ръцете му продължаваха леко да треперят.

Съжаляваше, че намеси Боряна. За убийството на професор Николов — също. Съжаляваше за много неща, но нищо не можеше да промени. Бяха тук, откъснати от външния свят зад дебели каменни стени, и никой не подозираше, че са на крачка от смъртта. За момент се зачуди дали онзи полицай няма да ги потърси, но той нямаше как да знае къде се намират. След като разбраха, че са били следени чрез телефоните си, и двамата ги бяха изключили още преди да напуснат града. Онези не ги взеха, когато ги претърсиха, но от това нямаше голяма полза. Опитите да се свържат с външния свят бяха неуспешни — сигналът не можеше да проникне през тоновете скали около тях.