Радко Пенев - Ритуалът

— Можеха просто да я вземат и да забравят за нас.

— Може би знаят нещо, което ние не знаем.

— Нещо, което да е толкова важно, че да убиват за него — потвърди Петър.

Отново се умълчаха, заети с мислите си.

— От върха, оттам ще започнем — каза изведнъж Боряна и вдигна глава. — Само не знам какво им е казал професорът.

Петър предпочете да не отговори, но същите мисли го занимаваха, откакто разбра за смъртта му.

— Сигурно се е сетил, не беше чак толкова трудно. Въпросът е дали им е казал.

— Боре — започна внимателно Петър, — реагираха твърде бързо, наистина не са случайни, пък и… Онова, което Петков спомена… че било по особено жесток начин.

Опитваше се да лавира около идеята, че професорът е бил измъчван, но не намираше подходящите думи. Боряна го разбра.

— Да… сигурно знаят къде да търсят. Значи, трябва да побързаме и да намерим мястото преди тях.

Колата пъплеше на втора скорост по стръмния път, заобикаляйки огромните дупки, образувани от зимния сняг. Точно на върха имаше оградена ретранслаторна станция с множество антени и преди години бе изграден тесен път, по който служителите стигаха до съоръженията. Не беше част от републиканската пътна мрежа, затова никой не го поддържаше и с течение на времето се бе разбил до неузнаваемост.

Пред вратите на станцията бяха паркирани още две коли и Петър предположи, че са на работниците, макар и да не видя никого зад телената ограда.

Като ученик бе идвал на екскурзия до този връх и знаеше, че се излиза на група равни скали, от които се открива зашеметяваща гледка към целия Бургаски залив. Бегло си спомняше, че за да се стигне до скалите, се минава по крива пътека през гората.

Не беше никак трудно да открие началото ѝ, тъй като туристите често посещаваха мястото и не позволяваха пътеката да обрасне и да се загуби. Насочиха се към гората, докато Боряна се оглеждаше с интерес.

— Боре, знаеш ли, че на този връх му казват Гръцките скали? — обърна се към нея, вървейки. Тя понечи да отговори, но приветлив мъжки глас я прекъсна.

— Оооо, добре дошлиии…

Пълен мъж се усмихваше към тях, облегнат на дебело дърво на десетина метра в гората. Около врата му висяха преплетени златни ланци, които навярно тежаха килограми.

Петър и Боряна спряха и го загледаха стреснато.

— Добър ден — поздрави Петър с овладян глас.

— Дааа… — продължи да провлачва думите мъжът, като небрежно се отблъсна с рамо от дървото — Много е добър, дааа… Заповядайте, моля, оттук.

Обърна се настрани с театрален поклон и ги подкани с широк жест към пътеката.

Петър схвана какво се случва, но вече бе късно. Висок, добре сложен мъж с къса прическа, на около петдесет години, изскочи иззад голяма канара. Облечен в свободна зелена риза, той ги гледаше с присвити сиви очи.

— Изпълнявайте — каза тихо. — И без излишен героизъм.

Петър би могъл да се справи и с двамата, без да се затрудни, но пистолетът в ръката на онзи със зелената риза го накара да размисли. Пистолет „Макаров“, 9 мм, може и да не е най-доброто оръжие на света, но със сигурност от такава дистанция би бил смъртоносен. Прецени възможностите, но нито един от двамата не беше дотолкова наблизо, че да може да го обезвреди, преди получи куршум в гърдите. Изглежда, се налагаше да се подчинят — поне засега.

Боряна се оглеждаше безмълвно с разширени от ужас очи.

Той я хвана за ръката и без да каже нищо, я поведе през гората, като регистрираше всеки детайл, който би могъл да му бъде полезен. Обзе го яд заради собствената му наивност, която ги напъха в тази ситуация. Постара се да потисне емоциите и си наложи да разсъждава целенасочено, търсейки изход.

Зад тях на безопасна дистанция вървеше човекът с пистолета. Пътеката лъкатушеше между канари и дървета, но никой не обръщаше внимание на гледката.

— Спрете — чу гласа на мъжа зад себе си.

Петър изпълни командата, без да се обръща. Усещаше потната длан на Боряна в своята.

— Претърси ги — каза онзи и дебелият се насочи към тях.

Приближи предпазливо и каза:

— Да ви видя ръцете. Високо горе.

Стояха с вдигнати ръце, докато лепкавите му длани ги опипваха. Петър видя как Боряна се намръщи, когато ръцете на дебелака се задържаха върху гърдите ѝ.

— Не се безпокой, ще се оправим — каза ѝ Петър, но онзи с ланците го сряза:

— Млък! Да не съм чул дума, ясно?

След това се обърна към мъжа зад тях и каза:

— Чисти са.

Стигнаха до сравнително равна скална площадка, от която се разкри обширна гледка към морето. Същата, каквато Петър я помнеше, тя спираше дъха с простора си. В центъра на Созополския залив, подобно на зеница, се виждаше скалистият остров Свети Иван. Ако не бяха в това положение, Петър би останал тук с часове, съзерцавайки красотата.