Радко Пенев - Ритуалът

Петков взе молива, който лежеше на бюрото, и започна да почуква с гумичката по плота.

— Твърдите, че сте били заедно през цялата нощ?

— Да — потвърди тя.

— Информацията от клетката на мобилния оператор, в чийто район попада бунгалото, показва, че наистина е било така — съгласи се Петков. — Телефоните ви са се намирали в нейната зона през цялата нощ.

— Ето, виждате ли? Защо е този цирк тогава — опита да протестира Боряна.

— Момент… Казах, че телефоните ви са се намирали там… Освен това вие твърдите, че сте спали през нощта…

Гумичката на молива ускори честотата на почукванията по гладката повърхност на захабеното бюро.

— В мен ли се съмнявате? — досети се Петър.

— Ревността е чудесен мотив за убийство, бихте се учудили, ако знаете колко често е и основен.

— Сигурно се шегувате! — не вярваше на ушите си Петър.

— Ни най-малко, наистина е основен.

В погледа на полицая се долавяше насмешка.

— Не… за това, че аз мога… Та аз дори не знам как изглежда този човек!

— Моля ви — махна с ръка Петков, — това не е сериозно обяснение. Вие, доколкото разбирам, сте бил на мисия в Ирак?

— Да… — отговори объркано Петър, без да разбира връзката.

— И сте давал патрули, участвал сте в престрелки?

— Да, но…

— Господин Георгиев, убивал ли сте човек?

Споменът се стовари върху него с цялата си сила. Почувства се като в огромен водовъртеж. Сякаш някакъв горещ вихър го грабна и го завъртя, запращайки го обратно в онзи момент, когато от пикапа откриха огън по патрула му.

Тогава не мислеше, за това беше обучен — да не мисли, а да реагира. Даде команда на групата си и се пръснаха зад прикритието на полуразрушена стена. Отвърнаха на огъня, но пикапът с висока скорост приближаваше към тях. Петър разбра, че вероятно е натоварен с експлозиви, и осъзна, че гледа смъртта в очите. Снайперистът му беше ранен, нямаше кой да спре засиления пикап, а оставаха не повече от сто — сто и двадесет метра.

Без да мисли, Петър прибяга приведен, грабна снайперистката пушка „Драгунов“ и погледна през оптиката. Колата беше толкова близо, че лицето на шофьора запълваше целия окуляр. Беше момче на не повече от шестнайсет-седемнайсет години, мустаците му току-що бяха наболи — рехави, черни. Петър беше последният човек, който видя лицето на онова момче.

Изстрелът запълни окуляра с червена мъгла, когато куршумът попадна в целта. Пикапът рязко смени посоката си и се блъсна в някаква стена на сто и петдесет метра от тях. Взривът го оглуши и той усети как ударната вълна минава през тялото му.

Освен снайпериста, който се възстанови напълно след няколко седмици, в патрула нямаше дори ранени.

— Но ние бяхме непрекъснато заедно!

— Да, така твърдите, но това тепърва ще се установява.

— Трябва да ни повярвате — забързано говореше Боряна, — ние нямаме нищо общо с това!

Петков се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Отново ще ви учудя, но подобно нещо чувам по няколко пъти на ден.

Горещият прашен въздух в стаята не помръдваше. Все още под влияние на спомена, Петър бавно осъзна колко сериозно е положението му.

— Арестуван ли съм? — попита.

— Не — отговори полицаят. — Засега. Имам да поработя още, но бих желал да не напускате града, ще се срещаме още с вас.

Петър не знаеше какво да отговори. Всичко изглеждаше толкова нелепо. За момент помисли, че трябва да разкаже всичко — за изкопа, за плочата, за хората, които го търсеха. Онези, които най-вероятно бяха причината това да се случи. После размисли и си представи колко по-оплетени биха станали обясненията. Всичко сочеше към него — наред с ревността щяха да му лепнат и иманярство като възможен мотив. Предпочете да замълчи.

— Сигурен съм, че нещата ще се изяснят — каза.

— О, да, те всъщност започнаха да се изясняват, не мислите ли?

— Имам предвид… О, оставете, няма значение, знам, че сме невинни.

Петков се усмихваше леко с ъгълчето на устата си. Не изглеждаше като нещо, което му се случва често.

— Има и друго, което ми е любопитно.

Петър и Боряна мълчаха и го гледаха с очакване.

— Докато проверявахме телефоните, се оказа, че такава проверка вече е правена. И за двама ви. Преди трагичната кончина на професор Николов.

— Кой я е направил?

— Не знам, вие имате ли предположения?

Двамата се спогледаха и Петър видя решителността в очите на Боряна.

— Не — отговори, — никаква представа. Предполагам, че са същите хора, които са подхвърлили уликите, довели ви до нас.