Радко Пенев - Ритуалът

— Да, познавам го — чу я да казва. — Не съм го виждала скоро, защо? Не… Кажете ми защо?

Петър долови тревога в гласа ѝ, която преминаваше в паника. Стана и се приближи до нея.

— Не… на ресторант, с приятел — очите ѝ се обърнаха към него и се разшириха. — В дирекцията? Но аз… не мога… не съм в Бургас.

Петър прекара пръсти през разрошената си коса, докато слушаше напрегнато думите, които приглушено долитаха през телефона на Боряна. В тишината на стаята те се долавяха ясно.

— Налага се, трябва да поговорим за професор Николов. — Петков настояваше, без да показва никаква емоция. Гласът му беше тих, но твърд.

— Но моля ви, кажете ми защо? Какво се е случило?

Петков не отговори веднага. Вместо това попита.

— Сама ли бяхте на ресторант снощи?

— Не, с приятел, казах ви. Съученик.

— През цялата вечер?

— Да, но какво ви влиза това в работата? Кажете ми какво става! — повиши глас Боряна.

— Напротив, госпожице Казакова, точно това ми е работата — въздъхна Петков. — Доведете и него, вашия приятел.

— Никъде не отивам, докато не ми кажете защо. Нали не мислите, че ще се помъкна до Бургас, за да си бъбря с вас, без да знам причината?

— Госпожице Казакова — каза гласът, — опасявам се, че е във ваш интерес да дойдете в управлението колкото се може по-бързо. В противен случай ще пусна името ви за държавно издирване.

Очите на Боряна се разшириха. Дишането ѝ се учести.

— Моля ви, кажете ми какво става!

— Тази нощ професор Николов е бил убит в хотелската си стая — с равен тон отговори Петков. — Убит по особено мъчителен начин.

Ужасът не просто парализира Боряна, той превзе тялото ѝ, отне способността ѝ да се контролира. Тя се отпусна на леглото и се разтрепери.

— Защо… защо е убит? Как… — търсеше думите си тя.

— Не мога да ви кажа това.

— Да, но… кой, кой го е направил!

— Това се опитвам да разбера, госпожице Казакова.

— А защо ме викате, какво общо има това с мен?!

Тя слушаше напрегнато лекия фонов шум на телефонната линия, докато накрая Петков изсумтя.

— Защото на последната страница на бележника му пише „Среща с Боряна в десет“, а вие сте провели разговор с него в седем и половина.

— Но това… ние говорихме оттук. Имахме разговор по работа — Боряна добиваше увереност, разбираше, че има някаква грешка. — Срещата ни беше за днес сутринта. Това трябва да обясни нещата.

— А как ще обясните наличието на фланелка с надпис: А френд оф майн уент ту Лондон енд ди онли тинг хи брот бак ис дис лауси…

— Лаузи…

— … ти ширт — довърши Петков. На пода в стаята, където професор Николов е бил убит? О, да не пропусна и малката безопасна игла на нея, с която е закачена членска карта за Националната библиотека на името на Боряна Казакова.

Не говореха много, докато пътуваха към Бургас. Потънала в мислите си, Боряна се усмихваше разсеяно на опитите на Петър да я заприказва. Явно съзнанието ѝ се луташе, търсейки отговори на същите въпроси, с които се бореше той. Разбираше, че досега са подценявали мащаба на събитията, което в крайна сметка доведе до смъртта на професора. Неочаквано наистина, но необратимо и ужасно. За Петър нямаше съмнение, че това са същите хора, които бяха взели плочата с барелефа на Херос. Боряна провери сака с дрехите си, но само потвърди липсата на фланелката с английския надпис.

Пътят се виеше в широка дъга, следвайки извивката на Созополския залив, в центъра на който, сякаш специално поставен, изпъкваше силуетът на остров Свети Иван. Равните полета отляво на пътя, заети от обширни лозови масиви, постепенно се издигаха и преминаваха в стръмните склонове на Бакърлъка — най-високата част на един от трите рида на Странджа планина.

— Ето го — кимна натам Петър — върха на земята.

Боряна хвърли разсеян поглед.

— Това ли?

— Да, това трябва да е. Бакърлъка, най-високият връх в близост до острова.

Не беше просто по-висок от останалите. Забулен в сутрешната мараня, той наистина приличаше на края на земята, забит в небето. Със своите 376 метра значително превишаваше околните възвишения. Източният склон, този към морето, се спускаше стръмно надолу непосредствено под най-високата точка на върха, карайки го да изглежда непристъпен и враждебен. Петър можеше ясно да си представи как е изглеждал в очите на древните обитатели на тези земи.

— Свети Иван наистина прилича на око в морето — каза Боряна, зареяла поглед към острова.

— Много интересно, нали? В центъра на залива, точно като ирис… Можем ли да сме сигурни, че става въпрос за него?