Радко Пенев - Ритуалът

Лицето на Боряна бавно се озари с тържествуваща усмивка.

— Остров Свети Иван.

Белият ленен костюм вече бе измачкан, но точно това е предимството на лена — дори измачкан, той притежава очарователното качество да изглежда небрежно красив.

— На път сме да вземем всичко, което е било на мястото. Засега липсва само една от плочите — тази от дъното на камерата, където е бил поставен.

— Надявам се, че твоите хора няма да объркат нещата?

— Не, разбира се, можете да ми имате доверие.

— Искам до сутринта да знам какво означава този надпис — каза човекът с костюма, без да вдига очи, докато въртеше чашата си в лявата ръка. Кубчетата лед леко почукваха по чистия кристал.

Ръцете на Славея се потяха въпреки нощния хлад.

— Професорът… е, той не е истински професор. Старши научен сътрудник е, но върши работа. Каза, че ще отнеме време — въртеше телефона между пръстите си, оставяйки мазни петна по гладкия екран. Знаеше, че няма да е лесно, и се опасяваше да съобщи на събеседника си, че преводът навярно ще отнеме седмици. — Вижте, може би не е необходимо да бързаме толкова, те не са заплаха, няма как да го разчетат. Дори не съм сигурен, че въобще са му обърнали внимание.

— Оставете на мен да преценя това. Как ги намерихте?

— По телефоните — първо Петър Георгиев, а после от неговите разговори и тази, Боряна Казакова. Не беше трудно — оживи се Славея, — фирмата, където е наел колата, има всичките му данни. Проверихме го тоя Петър. Нещастник някакъв, не подозира какво има. После триангулираха сигналите на мобилните телефони и разбраха къде са. И оная проверихме, нищо особено няма около нея.

— Но Боряна Казакова е археолог?

— Да… но… Тя няма как да знае, нали?

— Поне засега не. Но не искам никакви рискове.

— Няма риск — освен с Петър и някакъв Николов тя не е говорила с никого.

Чашата рязко издрънча на масата, разплисквайки капки кехлибарено уиски по тъмната повърхност.

— Кой Николов?

— Антон Николов — отговори Златанов и усети, че нещо в стомаха му се свива.

— Идиот! Проследете телефона му! Намерете го веднага!

Докато вървяха към къщата, не спираха да обсъждат на висок глас случилото се до момента и да градят хипотези. Може би беше от виното, а може и да беше еуфория, но Боряна се смееше звънливо и се шегуваше с Петър, като му припомняше моменти от живота им в училище, които ѝ се струваха забавни. Неговото настроение също беше приповдигнато и не ѝ оставаше длъжен. Усещането да се докоснеш до хилядолетия, затворени в кратък надпис, беше ново за него, но сега разбираше ентусиазма на Боряна относно историята. Късче информация, а имаше потенциала да разкрие цял нов свят.

— Боре, представяш ли си да открием съкровище? Ама огромно, като в приказките!

— Ще открием, как няма — съгласи се тя и го хвана под ръка.

— Ама то ще е за мен — храм, цял комплекс дори. История.

— Абе, камъни… цял живот да си ровиш там, пак няма да ти стигне. Аз дори вече знам как ще ме нарекат хората, като намерим купчините злато.

— Как? Петриана Джоунс? Хахаха… Или Петър Баба и четиридесетте разбойници?

Стигнаха до къщата на дядо Васил и влязоха в двора. Беше тъмно, но Петър можеше да върви и със затворени очи. Подаде ръка на Боряна, за да се качи на единственото стъпало, и понечи да сложи ръка на дръжката на вратата. Изненада се, когато тя свободно се отвори навътре.

Не виждаха смисъл да викат полиция. Нямаше следи от взлом, а сякаш нищо друго освен плочата с барелефа не липсваше.

Сутринта започна с телефонен звън.

Не бяха спали много. Боряна не искаше да остава в ограбената къща и Петър се съгласи да потърсят хотел. След дълго лутане по нощните къмпинги намериха бунгала под наем, където успяха да наемат единственото останало незаето и се настаниха легло до легло. Говориха дълго, обсъждаха случилото се и на Петър му отне часове, докато успокои Боряна дотолкова, че да се отпусне и да заспи.

— Ало? — в просъница отговори Боряна. — Кой е? Колко е часът…

— Госпожа Казакова? — попита студен глас от другия край.

— Да… госпожица… Кой е?

— Разследващ полицай Петков, Областна дирекция на МВР — представи се гласът.

— Кой? — недоумяваше Боряна. — Какъв полицай?

Усещаше как сънят се оттегля някъде назад.

Петър я гледаше, полуизправен на лакът, от съседното легло. Обърканите му мисли се опитваха да подредят думите. Не разбираше кой беше уведомил полицията. Навярно някой съсед, може би леля Петранка е видяла някого снощи и се е обадила, а полицията едва сега реагира. Но защо звъняха на Боряна?