Радко Пенев - Ритуалът

Славея избута двамата към ръба и попита другия:

— Сега какво?

Той не му обърна внимание, а се насочи към Боряна.

— Доктор Казакова? — гласът му бе мек и внимателен.

— Кой си ти? — отвърна тя.

Опитваше се да звучи уверено, но Петър долови паника в гласа ѝ.

— Какво искаш?

— Моля, успокойте се, нищо лошо няма да ви се случи.

— Какво искаш от нас? — повтори тя с широко отворени очи. Задъхваше се.

— Малко помощ, това е всичко.

Усмихваше се към нея, но пистолетът сочеше гърдите на Петър.

— Нищо няма да ви кажа! Изроди, убийци! — повиши глас Боряна.

Славея пристъпи напред и небрежно я зашлеви през лицето. Главата ѝ се отметна назад и тялото ѝ се завъртя. Петър посегна към нея, но пистолетът се вдигна рязко и той погледна в черната бездна на дулото.

Боряна хвана ударената си буза и се втренчи в Златанов. Противно на очакваното, той прочете в очите ѝ единствено ярост и злоба. „Тая ще е трудна“ — помисли си. Нищо, той ги харесваше трудни, харесваше му да ги опитомява. Докато накрая се пречупят. Обичаше да пречупва хората, а силните жени го възбуждаха.

Вдигна ръка отново.

— Стига! — рязко каза мъжът с ризата.

Ръката увисна във въздуха.

— Виждате ли, нека не стигаме дотам отново — продължи мъжът с мек глас. — Ние знаем достатъчно, трябва ни вашата помощ съвсем за малко.

— Никога! — просъска Боряна. — Знам, че ще ни убиете…

Онзи я погледна в очите и кимна на Славея.

Петър знаеше какво следва, но не можеше да направи нищо. Ударът му изкара въздуха и той се строполи на земята, превит на две. Докато падаше, чу късия писък на Боряна, последван от звука на нов шамар. Лежеше на скалите, без да може да направи нищо.

— Виждате ли, не трябва, никак не ми е приятно това. Но ако се наложи, мога да бъда и много по-груб, уверявам ви.

Тежък ритник се стовари върху гърба на Петър и го накара да изсумти от болка. Последва силен удар в бъбреците. Болката го ослепи и измести всичко друго от съзнанието му.

— Спрете! — извика Боряна — Не го удряйте повече, кажете какво искате!

Мъжът със зелената риза се усмихна към нея и свали ръката с пистолета.

— Да ми помогнете да намерим входа.

— Какъв вход?

Той наклони глава и разтвори ръце с фалшив приятелски жест.

— Но моля ви — онзи, за който всички сме тук.

Докато говореше, зад тях с бързи крачки се приближи младеж в черна риза с къси ръкави и мълчаливо застана над Петър. Въпреки болката той осъзна, че балансът на силите се променя и шансът да се измъкнат е почти нулев.

— Не знам наистина — настояваше Боряна, — професорът не ни каза нищо за това.

Стояха на площадката и се гледаха безмълвно. Петър стоеше на колене встрани, с опрян в тила пистолет.

Преди да ги заловят, тримата бяха претърсили скалите, до които имаха достъп, но не намериха образа на Херос. Славея започваше да губи търпение:

— Мисли, бе, или тоя заминава! — посочи към Петър.

Боряна се бе успокоила и възвърна самообладанието си.

Знаеше, че нищо няма да му направят, не и докато имаха нужда от нея.

— Ниско се поклони — каза тя на себе си, — ниско се поклони… на острова…

Направи крачка напред и застана на ръба на скалата. Погледна назад и промени позицията си така, че да е точно на линията, която свързваше върха и остров Свети Иван. След това наведе глава и погледна в краката си. Не видя нищо, затова се наведе още напред в абсурден поклон. Главата ѝ се показа над ръба и очите ѝ пробягаха по дълбоката пропаст, на чийто ръб стоеше. Огледа всеки квадратен сантиметър. Нищо. Обърна се назад и разпери ръце.

— Нищо не се вижда. Не знам къде да търся…

Свитите очи на възрастния мъж показаха, че той преценява възможностите. Тя му беше необходима, а заедно с нея — и Петър. Провалеше ли се в опита да намери знака, вече нито един от тях нямаше да му е нужен.

— Нека да помислим пак — каза тя. — Щом професорът е разбрал това, за което се сетихме и ние, значи, мястото е тук. Ще го намерим.

Мъжът я погледна твърдо.

— Имате пет минути. След това ще се наложи да си търся друг археолог.

Заплахата накара корема ѝ да се свие на топка.

— Така или иначе ще ни убиеш след това — намеси се Петър.

Сините му очи се взираха изпод вежди в мъжа.

Той вдигна рамене и каза:

— Не е необходимо, може да имам нужда от вас. Но ако не сте ми полезни, ще се наложи да се… освободя от вас.

Гледаха се безмълвно няколко секунди, като Петър претегляше доколко може да му вярва.

— Поклонът — каза той и обърна глава към Боряна. — Ниско се поклони. Боре, ниско, легни на ръба.