Радко Пенев - Ритуалът

Разследващ полицай Петков пропусна да им каже, че същата проверка вече беше правена и за телефона на професор Николов.

Лененият костюм беше заменен от зелена свободна риза с навити ръкави. Въпреки годините си този човек бе в отлична физическа форма. Вероятно беше над петдесет, но изглеждаше на не повече от четиридесет. Златанов му завидя за фигурата и за пореден път си обеща да посещава фитнес залата, която събираше прах в замъка му.

— Откъде ще започнем? — попита.

— От върха — каза онзи, — искам методично претърсване, възможно е знакът да се е заличил с годините.

Славея искаше да има повече хора, защото практиката го беше научила, че когато си на полето, винаги можеш да очакваш изненади, но мъжът не се съгласи. Върна всички и останаха само тримата — те двамата и Кирето. Не обясни решението си, но Славея предположи, че не иска да замесва повече хора.

— Разбра ли какво търсим?

— Да, оня с коня — отговори Кирето и се разхили.

— Заминавай да обиколиш, почваш отдолу — разпореди му Златанов и се обърна назад.

Мъжът с ризата гледаше как фигурата на Кирето се загуби между дърветата, за да мине от долната страна на Бакърлъка.

Не приеха сериозно думите на Петков да не напускат града. Не бяха арестувани, нищо не ги задържаше там, затова, щом се качиха в колата, поеха на юг, към Бакърлъка.

Преди да напуснат града, спряха да заредят гориво. След кратък размисъл Петър изтегли пари от банкомата на бензиностанцията. Картата му осигуряваше висок лимит и той въведе най-голямата възможна сума. Остави по-голямата част в жабката на колата, а останалото натъпка в джоба си.

Разговорът с полицая го озадачи. Не очакваше да ги пусне толкова лесно, а и въпросите, които задаваше, бяха някак… странни, разхвърляни. Изглеждаше, сякаш Петков ги изучава, преценява реакциите им и си съставя мнение. Чудеше се дали им повярва, като му отговориха, че нямат представа защо професорът е дошъл от София. Това, което каза накрая, свърза нещата. Онези знаеха, че плочата е у тях, имаха властта да проверят с кого са говорили, и така бяха стигнали до Николов. Толкова беше просто. И страшно.

— Боре, тези са опасни, твърде са силни. И телефоните ни са проверявали…

— Айде, бе? — озъби му се тя. — Да не би да не съм разбрала? Или убийството за теб е нищо?

Петър разбираше раздразнението ѝ, но и той самият беше напрегнат.

— Стига! Да не мислиш, че на мен ми е все едно?

Боряна не отговори, само сви устни и се загледа напред.

Петър вдиша няколко пъти и каза:

— Може би трябваше да му кажем все пак.

— Тогава животът ни не би струвал пукната пара — отговори Боряна.

Петър обърна глава и я изгледа изумено.

— Какво имаш предвид?

— Това не са случайни хора, правилно забеляза. В България има иманярска мафия, която е пуснала пипалата си навсякъде. Това е огромен бизнес, в който се развъртат много пари. Полиция, политици, всички са навързани. Сега ми става ясно — убиха Антон, за да разберат какво знаем, или може би точно защото знаем, мислиш ли, че ще ни оставят на мира?

Той не отговори.

— И… и сега… го убиха заради този надпис.

— Боре, не се обвинявай, нямаше как да знаем — каза. — Кой би могъл да предположи, че някой ни подслушва…

— Не е това — тихо отвърна тя.

Трябваше да се сети. Връзката ѝ с професор Николов го изненада, но не можеше да отрече, че Боряна се бе превърнала в красива жена, пред която нито един мъж не би останал безразличен. Не му бе трудно да се досети как са се развили нещата — млада, красива и умна, тя изпъкваше сред другите с енергията и харизмата, които излъчваше. Професорът я бе впечатлил с интелект и ерудиция, оттам нещата се бяха развили по естествения си път. Навярно тя преживяваше загубата на професора по-дълбоко, отколкото показваше. Можеше да разбере, че чувствата ѝ към него не бяха изстинали и случилото се я бе потопило в мъчителни размисли. Сигурно мислеше за онова, което можеше да бъде, за пропуснатите възможности, за неизказаните думи.

Шофираха още двайсетина минути, потънали в мълчание.

— Защо са си правили труда за всичко това, нали имат плочата?

— Какво имаш предвид? — попита Боряна.

Петър разсъждаваше върху думите на Боряна. Те звучаха достоверно, а и тя беше в кухнята на нещата, сигурно знаеше подробности, недостъпни за повечето хора. Това, което не разбираше, бе защо им беше да ги забъркват в убийство? Вече взеха плочата с барелефа, защо искаха да ги отстранят?