Радко Пенев - Ритуалът

— Защо има такъв механизъм, който да заключва пещерата, не е ли нелогично?

Долови движение в тъмното, когато Боряна се намести. След избухването ѝ прекараха още няколко минути в тишина, докато накрая Петър успя да я заговори. Необходимо беше да разбере всичко за този храм. Понякога решенията бяха толкова явни, че никой не се сещаше да ги види. Освен това му помагаше да не разсъждава над неблагоприятните възможности. Беше се успокоила и с неохота започна да отговаря на въпросите му. Постепенно се отпусна и Петър усети, че привлича интереса ѝ.

— Не знам, това е ново, никой не е виждал подобно нещо. Освен по филмите.

Не можеше да види лицето ѝ и това натрапваше нереално усещане. Думи, запратени в тъмнината гласове, смачкани до неузнаваемост в невидими гранитни прегради. Не искаше да хаби батерията на телефона си, затова продължи, оставяйки думите си да потъват в непрогледния мрак.

— Именно, точно това си мисля. Защо ще им е да правят толкова сложно нещо, за да предпазят тази амфорка?

— Това не беше амфора — чу уморения ѝ глас в тъмнината.

— Това беше амфорова каничка.

— Добре, де, каничка. Защо ще я крият и после ще правят така, че да не може да се изнесе?

— Не знам… — отвърна вяло тя.

Разбираше, че не желае да разговаря с него, но не можеше да продължи без нея.

— Боре, моля те — каза. — Наистина имам нужда от помощта ти.

Очите му се взираха в тъмнината. Несъзнателно наведе тялото си напред.

— Нека е налудничаво или глупаво, ако искаш, но това може да е едничкият ни шанс да намерим начин да се измъкнем. Трябва да се абстрахираме от… — махна с ръка наоколо, сякаш Боряна можеше да го види — от всичко това и да проверим всяка възможност.

Петър млъкна за миг, опитвайки се да долови някаква реакция.

— Виж сега — продължи той, — първо имаме надпис, който ни води тук, после плочата на Херос, а сега намираме и тази каничка. Всичко е прекалено добре измислено, за да е просто случайност.

Тя не отговори веднага, но и не помръдна. След това каза с равен тон.

— Не е случайност.

— Защо?

— Защото и друг път съм виждала тази каничка.

Петър изумен завъртя глава към звука на гласа в тъмнината.

— Как…? Как така си я виждала?

Боряна въздъхна.

— Не точно тази, но иначе беше същата, само че изработена от сребро и с малко позлата.

— Боре, не разбирам…

Петър долови, че Боряна отново се намества върху студените камъни.

— Сигурно не разбираш. Помниш ли Кабирите? Онези, които впечатлиха професор Николов?

— Да.

— Това е техен храм. Тук са се извършвали мистични ритуали, недостъпни за простосмъртните.

— И?

— И нищо. Намерихме светилището, което търсихме — каза тя. Раздразнението бе отминало и сега бе напът да се измести от апатия. Петър не искаше това да се случи, имаше нужда от нея.

— Не може да е нищо — настоя той. — Какви всъщност са тия Кабири, така и не разбрах?

— Кабирски мистерии. Това са ритуални практики, с които са почитали така наречените Големи Богове. Или просто Богове. Главният измежду тях е Голямата Майка.

— Тези богове като древногръцките ли са?

— Не, смята се, че са техни първообрази. На Деметра и Хермес например. И Персефона — отговаряше монотонно Боряна. Редеше думите една след друга, сякаш се боеше да спре да говори. Сякаш единственото реално нещо в тази тъмна вселена бе нейният глас и се страхуваше да не го изгуби. — Почитани са на много места из древните земи — Самотраки, Тива, Лемнос и други, но досега нямаше доказателства, че са били познати и у нас. Само предположения. Основната фигура, Голямата Майка, се е наричала Аксиерос, доколкото помня. Има и други имена, разбира се. Кибела например.

— А защо са ги пазили в такава тайна? Целият този храм…

— Не мога да бъда сигурна — поколеба се тя. — Можеш да се сетиш, че в онези тъмни векове знанието е различавало жреците от простосмъртните.

Гласът ѝ все още звучеше вяло, но Петър усети, че успява да я отклони от мрачните мисли и постепенно я въвлича в разговора.

— Тоест още в онези векове са били недостъпни освен за избрани хора?

— Да.

Щом храмовете бяха толкова недостъпни, означава, че са създадени само за определени хора, които да изпълняват и пазят ритуалите си в тайна. Следователно е възможно да има и друг начин да се отвори храмът — отвътре например, ако се е налагало да се заключват, за да извършват обредите си. Пък и каничката навярно имаше някаква функция, не можеше да е просто примамка. Това би означавало, че всеки път, когато е била използвана, адептите са оставали в залостения храм.