Радко Пенев - Ритуалът

Седнаха в тишина, без да помръдват. Петър предположи, че Боряна отново се връща към отчаянието, но този път не знаеше какво да направи. Безсилието го изнервяше и бе на път да избухне.

— Пете, да не е запушен, а? Може би са сложили нещо отгоре, за да скрият изхода, ако има такъв въобще?

Думите на Боряна го изненадаха. Очакваше да е потънала в самосъжаление, но разбра, че се е съвзела от първоначалния шок и сега мисли усилено как да се измъкнат от този капан. Имаше смисъл. Петър стана и отиде обратно в дъното на помещението. Докато Боряна му светеше, той напъваше мускули и въпреки болките по цялото тяло повдигаше камък след камък.

Отворът се откри на четвъртия.

Изходът почти не се забелязваше, скрит в дъното — там, където пещерата събираше стените си. Съвсем тесен, закрит от четвъртит скален къс, процепът едва позволяваше едно човешко тяло да се промуши през него. По ръбовете ясно личаха следите, където длета са дълбали скалата. Нямаше съмнение, че точно това е онзи отвор, изобразен на фреските. Петър се провря пръв, тъй като не знаеше какво може да очаква. Призрачната светлина на телефона му осветяваше острите издатини, които се впиваха в тялото му и усилваха болката от натъртените места. След няколко метра стана ясно, че изходът е естествен, като само в най-тесните места древните строители го бяха разширили дотолкова, че да се промъкне човек. Петър недоумяваше как е възможно да са разбрали за съществуването му, но усилията и болката в тялото изместиха мислите му и оставиха само стремежа към крайната цел. Боряна безмълвно го следваше, лазейки зад него.

На моменти тунелът се разширяваше, на други кривеше в резки извивки, но уверено ги водеше нанякъде. Някак подсъзнателно Петър разбираше, че основната посока бе надолу, към подножието на върха. През цялото време надеждата у него се усилваше и вярата му в успеха го мотивираше да продължава да следва пътя. Лактите им се разраниха от търкането по грубата скала, мускулите им горяха от усилието, но не спираха да се промъкват напред. Пълзяха навярно повече от час, когато се натъкнаха на края на тунела.

Край, който, изглежда, слагаше край и на надеждата за избавление. Пътят бе препречен от тежък камък, плътно затварящ прохода. Петър разбра, че са обречени. Изходът бе един и те го откриха. Запушен.

Ръцете и краката му омекнаха.

Обезсърчен, той не знаеше какво да каже на Боряна, затова просто изгаси телефона си и остана така, уж да си почине. Тя лежеше зад него в тъмнината, без да каже нищо. Тежкото им дишане отекваше в тишината на тясното пространство.

Петър се усещаше притиснат между канарите. Някъде в недрата на земята, без да знае къде се намира, без да има път напред или назад. Навярно поради някакъв катаклизъм, може би земетресение или просто случайност, този скален къс бе запушил единствения изход към свободата. Това беше краят на неговия път, помисли си, в пряк и преносен смисъл.

Съжаляваше, че стигна дотук. Яд го беше за пропуснатите шансове, за нещата, които никога нямаше да види и направи. Не трябваше да се случва така. Не си заслужаваше усилията, всичко онова, през което минаха. Не можеше да свърши така.

Усети как в гърдите му се надига ярост, която заплашваше да помете съзнанието. Ярост срещу несправедливостта на съдбата, срещу загубата на поредната битка. Не и този път, не и без борба. Остави гневът да се натрупа и използва адреналина, за да употреби цялата сила на мускулите си. Дишането му се учести.

Облегна плещите си в гладката повърхност на камъка, запъна здраво крака и натисна с цялата сила, на която бе способен. Стори му се, че нещо поддаде, но не знаеше дали това е камъкът, или гърбът му. Не можеше да отслаби натиска, затова събра сетни сили и натисна още повече, изцеждайки всяка капка енергия от изтощеното си тяло. Сърцето му щеше да се пръсне, докато дробовете задържаха дъха му.

С леко стържене скалният блок поддаде и се повдигна на сантиметър от мястото си. Остана така за секунда, после се завъртя около себе си и се стовари тежко настрани, освобождавайки тунела.

През черния отвор нахлу свежият дъх на нощния въздух, изпълнен с аромата на гора. Петър се отпусна на хладната скала и остави сърцето си да успокои ритъма си, докато той дишаше запъхтяно.

Можеше и да не разберат, че са се измъкнали, тъй като нощта беше тъмна и тиха. Единствено въздухът, изпълнен с миризма на зеленина, и различният начин, по който се чуваха звуците, им подсказаха, че вече са свободни.