Радко Пенев - Ритуалът

Бледата зеленикава светлина от екраните им позволяваше да видят лицата си. Боряна вече не изглеждаше уплашена, а по-скоро сломена. Петър искаше да ѝ помогне някак, но не виждаше как.

Каква ирония, помисли си, Конникът ги доведе на точното място единствено за да ги тласне към бавна и мъчителна смърт. Гладуването щеше да отнеме дни, ако не и седмици, за да ги изтощи дотам, че да загинат. Ако, разбира се, жаждата не ги умореше първа.

Стисна зъби и насила измести мислите си в друга посока. Не искаше да се поддава на нов панически пристъп. Имаше нужда от цялата си сила и концентрация.

Трябваше да има решение, не можеше да няма. Винаги имаше, само че невинаги резултатът бе щастлив.

Доктор Генчев рязко хвърли цигарата на земята и ядно я стъпка с крак. След това влезе забързано в шоковата зала и започна да дава ясни, отсечени команди на екипа си.

Изпита моментно облекчение, че поради тъмнината Боряна не може да забележи разтревоженото му изражение, но после, осъзнал абсурдността на мислите си, се усмихна. Това беше добре. Не всичко бе загубено, щом можеше да намери за какво да се усмихне.

Въпреки безизходицата Петър се изумяваше от факта, че под краката на хилядите туристи, посещаващи върха, е разположено неизвестно светилище, умело скрито от древни строители. Не бе чувал да има открити подобни тайни храмове по нашите земи. Това го караше да осъзнае важността му не само в археологически план, а също и за древните траки. Бяха хвърлили твърде много усилия, за да скрият светилището и каничката в него.

Улови се, че мислите му се отвличат, и се насили да разсъждава логично. Нямаше време за губене. Налагаше се да се изолира от тъмнината, страха и тревогата и да се концентрира върху търсенето на изход.

Във военното училище го бяха научили, преди да вземе дадено решение, да си изясни докрай обстановката и фактите и едва тогава да обмисля варианти. Учудващо бе колко често хората взимат погрешни решения само защото несъзнателно се ръководят от емоциите си вместо от чистите факти.

Ясно бе, че светилището не е скрито случайно. Въпреки това изглеждаше нелогично да се строи цял храм, чието единствено предназначение би било да съхрани една амфорка, като заключи завинаги хората, попаднали вътре. Не разбираше защо е бил нужен целият този труд, ако светилището не се е използвало. Досещаше се, че важността му се определя от функциите, но за съжаление, Петър не ги разбираше докрай. Може би, ако изяснеше напълно предназначението на пещерата, би могъл да намери начин да се измъкнат.

Само че, за да го направи, му трябваше помощта на Боряна. От известно време тя бе спряла да плаче и седеше неподвижно, потънала в мълчание. Ако не долавяше тихото ѝ дишане, можеше да се заблуди, че е сам в тъмнината.

— Боре… — започна той.

Нищо не му подсказа, че го е чула.

— Боре? — повиши леко тон.

— Какво? — рязко отговори тя.

Тонът ѝ го изненада, но той продължи.

— Исках да те питам…

— Да ме питаш?! Мен да ме питаш?! — избухна изненадващо тя.

Петър не знаеше как да реагира, затова запази мълчание.

— Какво още те интересува? Давай, питай, не се стеснявай, още не сме умрели — гласът ѝ ехтеше в затвореното пространство. — Питай, де, какво чакаш?

Той разбра какво се случва, но не знаеше как да продължи, без да я засегне. Обвиняваше го за ситуацията, в която се намираха, при това не без основание.

— Виж… знам какво си мислиш — започна. — Права си да ме виниш, аз те въвлякох в това.

Боряна замълча, като само тежкото ѝ дишане подсказваше за емоциите, които се бореха в нея.

— Няма да ти казвам, че съжалявам, защото знам колко глупаво ще ти прозвучи, но искам да знаеш, че ще намеря начин да ни измъкна оттук. Само трябва…

— Айде, бе?! Сериозно? — прекъсна го тя. — И как?

— Не знам още — призна Петър.

— Не знаеш… Ти нищо не знаеш, нали? Колко удобно, всичко се случва, а ти гледаш учудено и клепаш с мигли. Айде, кажи ми как точно ще стане тая работа?

Язвителният ѝ тон го шибна в лицето. Искаше да ѝ се развика, но успя да се овладее.

— С твоя помощ — отговори спокойно. — Без теб няма да мога.

Тя замълча за секунда и той се възползва.

— Ако разберем точно какъв е този храм, защо е построен и какво е предназначението му, навярно ще можем да измислим нещо.

Боряна тихо се изсмя.

— Да, бе, сигурно. Ти май наистина не разбираш — този храм е създаден, за да задържи хората вътре.

— Не мисля така — кротко отвърна Петър.