Радко Пенев - Ритуалът

— Много добре.

— Трябва да побързаш, не разполагам с много време — спокойно каза мъжът отсреща.

— Разбирам — потвърди Виктор и линията прекъсна.

— Схващаш ли, фреските и стенописите обикновено изобразяват митични сцени от живота на божества или важни моменти от живота на човека, който е погребан — ако са част от погребална камера…

— Онзи храм не беше гробница — заяви Петър, докато минаваше на трета скорост.

— Не, нито пък изображенията имаха някаква връзка с митологията. Е, поне не в онзи вид, в който я познаваме.

— Какво са тогава?

Боряна се загледа напред и несъзнателно завъртя кичур руса коса около пръста си.

— Не знам точно, на пръв поглед наистина приличат на илюстрация на ритуал за посвещаване в Кабирските мистерии, но…

— Но какво? — попита Петър, без да отклонява поглед от пътя.

— Ами не видя ли, че изображенията бяха буквални? Имаше изрисуван проход навън и ние го намерихме.

— Да, какво те притеснява?

— Метафорите не се връзват, символиката липсва — отговори Боряна.

Седя неподвижно известно време, докато несъзнателно триеше бузата си с ръка. Накрая каза замислено:

— Приличат на… хм, инструкция. Изрисувана, а не написана.

— За да не стават грешки — допълни Петър.

Сградата на Регионалния исторически музей в Русе бе стара, с жълтеникава, порутена от годините фасада, въпреки че в нея все още се таеше величието на възрожденската архитектура. Открит през 1904 година, музеят бе издържал проверката на времето без особени сътресения. За съжаление обаче, годините на финансов колапс, в който бе потънала държавата по време на прехода, се отразяваха най-видимо върху носителите на интелектуално развитие — онези, които не бяха сред челните приоритети за оцеляването на нацията. Музеите се издържаха от общините, а когато бюджетът бе толкова натоварен, че едва стигаше за покриване на първостепенни разходи като заплати и сметки за електричество, външният вид на сградите бе оставен на заден план.

Управителят на музея бе сравнително млад човек, навярно не по-възрастен от тридесет и пет — тридесет и шест годишен, макар и липсата на всякаква грижа към външността му да го състаряваше значително. Оредели кичури коса стърчаха във всички посоки, а набола остра брада хвърляше сенки върху и без това изпитите бузи. Висок и слаб, с очила с тънки рамки на върха на дълъг нос, той чудесно се вписваше в образа на учен, заровен в бумаги.

Георги Божанов познаваше Боряна от института, където бяха работили заедно по няколко проекта, и я ценеше като професионалист и приятел. Беше неин ментор по това време и някак успя да развие усещането за неин съветник и закрилник. Затова, когато почука на вратата на кабинета му, придружена от мъжа, който се представи като Петър, на лицето му цъфна широка открита усмивка.

— Боряна! — скочи на крака. — Какво правиш тук? Толкова се радвам да те видя!

Заобиколи бюрото с бързи крачки и я грабна в обятията си. Разцелува я по бузите и възкликна:

— Ама каква изненада! Защо не се обади, щях да се подготвя, да измисля нещо.

— Е, ама ние само набързо — отговори Боряна и внимателно се освободи от прегръдката му, докато търкаше бузата си там, където брадата му я беше одрала. — Просто минавахме оттук и решихме да се отбием.

— Чудесно! Това е наистина чудесно — оживено говореше Георги. — Ти не беше ли на разкопки?

— Да, но си взех малко почивка — отклони отговора Боряна с усмивка. — Как я караш?

— Все същата, нали знаеш — от къщи на работа, от работа вкъщи… Ти кажи как си, как вървят разкопките?

— Вървят, бързаме, нали знаеш — бизнесът бърза и едва смогваме.

Георги кимна и ги покани с жест към захабения диван в кабинета си.

— Моля, заповядайте, разполагайте се.

Той самият седна на единствения фотьойл зад малката масичка пред дивана и скръсти крака.

Канцеларията бе обзаведена бедно — диван с протрита тапицерия с неразличим от употреба цвят, фотьойл, голямо изтъркано бюро и гардероб, чиито вратички се държаха затворени от малки закривени гвоздейчета. Върху бюрото, заемайки почти цялото свободно пространство, бе поставен обемист монитор, навярно още от миналия век.

— Какво ви води насам?

Боряна и Петър се разположиха един до друг и се спогледаха. Докато пътуваха, Боряна спомена, че е в добри отношения с управителя на музея, и разчита на неговите познания в областта, която ги интересува. Въпреки това се въздържаше да разкрие истинската причина за посещението им. Не желаеше неволно да причини проблеми на Георги, ако случайно онези иманяри някак се намесеха. Освен това искаше да разплете историята докрай, преди да каже на някого за тайния храм — така никой не би спекулирал с откритието.