Радко Пенев - Ритуалът

Сложи ръце зад главата си и зарея поглед пред себе си.

Възхити се на собствената си прозорливост. Още когато се запозна с Венци, безпогрешно разпозна алчността и огромното му его. Прецени, че този млад полицай може да му върши работа, ако го опитоми, и внимателно започна да го обработва. Не бързаше, полека-лека го вкара в средите си, уж случайно и без никакво обвързване. Не му бе трудно — Венцислав Русев без колебание приемаше скъпи подаръци и приятелски жестове на уважение — те го караха да се усеща значим и важен. Накрая се оплете толкова здраво, че нямаше измъкване.

Сега всичко бе в неговите ръце, да се оправя сам. Славея бе сигурен, че Русев ще изчисти нещата професионално. Това му бе работата в крайна сметка. Не ставаше въпрос за някакъв дребен тарикат — за такива той би използвал Кофата. Сега на картата бе заложено всичко. Ако онзи проговореше, всичко щеше да лъсне. Нямаше място за провал. Затова беше време да извие ръцете на полицая — със сигурност нямаше да го разочарова — неговият живот висеше на същия косъм. Освен това надмощието над силите на реда му доставяше истинска наслада, защото го караше да се чувства неуязвим.

Още по-добре бе, че от тук нататък Венци щеше да се превърне в негов роб. Чудесно. Просто чудесно. Така е, помисли, не случайно съм номер едно, никой не издържа толкова дълго на проветриви места, ако не мисли няколко хода напред.

Протегна отново ръка към чашата, когато телефонът му иззвъня. Той отегчено погледна екрана. Интересно, този пък не се беше обаждал от много време. Дано да си заслужаваше.

— Да — отговори провлечено.

— Ало, здравей… — чу притеснен глас отсреща.

— Абе, не ме здравосвай, казвай какво има.

— Ами… за онова, което търсеше…

— Какво за него?

— Преди малко разбрах, че може да е открито… Или поне част от него.

Славея поглади нежно голото си шкембе с длан.

— За купата ли става въпрос?

— Не, не, за каничката… Може и да не е нищо особено, но ти нали каза да те държа в течение. Една колежка е открила фрагмент от нея по време на разкопки на трасето на магистрала…

— Абе, какъв фрагмент, бе — прекъсна го Славея. Започваше да се изнервя. Този му губеше времето, явно се опитваше да го излъже по някаква причина. Досега вечерта се развиваше приятно — имаше време, нещата се нареждаха, можеше да се позабавлява. Отпусна се назад и се усмихна.

— Коя е тая колежка, някоя хубава ли е?

От другата страна последва миг мълчание. Златанов се канеше да повиши тон, когато чу отговора.

— Доктор Казакова. Тя работи на трасето на…

— Кой?! — рязко се изправи Славея.

— Ъъъ… Казакова… — гласът едва се чуваше.

— Кога, бе? — изрева.

— Ами… днес дойде при мен да ме пита за съкровището. Интересуваше се от купата. Каза, че е намерила фрагмент от амфоровата каничка… Нали за него трябваше да ти звъня?

— Не говори повече, утре съм при теб — каза Славея и затвори телефона.

Тихата нощ бе влажна и гореща. Във въздуха витаеше усещане за безметежност и покой. Сякаш всички хорски грижи се бяха изпарили и всеки бе намерил своето кътче спокойствие.

Венци Русев стоеше прикрит в сенките и наблюдаваше вратите на интензивното отделение вече повече от час. Бързо установи ритъма на посещенията на сестрата и разбра, че от мига, в който влезе, ще разполага с не повече от десет минути.

Предостатъчно.

Не успя да разбере дали Кирето е говорил с някого. Всъщност това нямаше значение, никой не би се занимавал с бълнуванията на някакъв упоен смъртник. Проблемът щеше да дойде, когато вече не е толкова упоен. Не биваше да позволят това. Яд го беше, че се налага лично да разчиства след Златанов, но доколкото познаваше другия идиот — Кофата, ако оставеше на него, сигурно до сутринта всички щяха да бъдат арестувани.

Не можеше да остави съдбата си в ръцете на други. Никога не го бе правил, нямаше да го допусне и сега. Когато Славея му нареди на всяка цена да изтръгне какво е значението на онзи надпис от професора, той предвидливо отмъкна фланелката и членската карта на Боряна Казакова. Предпочиташе да не ги използва, но му се наложи. Благодарение на прозорливостта си успя да насочи разследването в съвсем друга посока. Едва ли някой от биячите на Славея би се досетил да направи това. Сега отново трябваше да разчита на себе си и нямаше да се поколебае да го направи.

Сестрата излезе от стаята, като остави вратата леко открехната, за да чуе звуците на алармите, и се насочи към малката стаичка за почивка. По телевизията вървеше любимият ѝ сериал. Не искаше да изтърве нещо.