Радко Пенев - Ритуалът

Петър се възхити на вниманието, с което бяха работили древните майстори. Без да са разполагали със съвременните инструменти и технологии, те бяха постигнали съвършенство, което сякаш не бе подвластно на времето.

Пристигнаха малко преди обед, когато горещината бе станала нетърпима, но това имаше своите положителни страни — бяха единствените посетители.

Сутринта, когато Боряна му каза, че иска да намерят пещерата на Залмоксис, той отначало не допусна, че тя говори сериозно. Понадигна се леко, с мекица в ръка, и попита:

— Онази, в която е прекарал четири години ли?

— Именно — отвърна Боряна и спря клатенето на люлката.

— Е, поне някоя, в която са се извършвали ритуали по посвещаване в мистериите и безсмъртието.

— Защо ни е тая пещера? — опита да навакса Петър, все още сънен.

— Защото в нея несъмнено ще намерим отговорите, които търсим. Тя е фокусът на цялата философия. Открием ли я, не би се налагало да доказваме нищо друго.

Боряна го гледаше с блеснали очи, опряла лакти в бедрата си.

— Освен това…

— Какво?

— Освен това мисля, че онези също търсят пещерата.

— Смяташ, че там се намира купата ли?

— Не знам, може би, но тя не е толкова важна… Не виждаш ли за какво става въпрос?

— Не — Петър се протегна, докато гърбът му изпука звучно.

— Ух, че си значи! Вземи да се събудиш най-после. Не разбираш ли, че така ще възстановим изцяло обреден комплекс, създаден да служи на мистични учения, за които само сме подозирали?

— Разбирам, даже много добре — кимна Петър.

— При това разпръснат, а не съсредоточен на едно място.

— Това важно ли е?

— Много дори — повиши тон Боряна и се изправи. — Как не разбираш? Това би означавало, че онова, което знаем за културата на траките, е непълно и погрешно. Дори можем да говорим за културата на древния свят като цяло. Представяш ли си всички племена да са имали общ религиозен култ, като отделни фрагменти от ритуалите да са се извършвали на териториите на различните племена? Знаеш ли какво означава това? Разбираш ли, че е възможно всъщност Залмоксис да е бил обединител на всички древни племена, обитаващи Балканския полуостров, и по този начин да е повлиял на развитието на световната цивилизация?

Петър се вгледа в искрящите ѝ очи.

— Разбирам.

— Добре… — пое въздух Боряна и се отпусна обратно в люлката.

Не искаше да ѝ противоречи, особено като виждаше с какъв ентусиазъм говори, затова внимателно добави.

— Разбира се, ако не грешим някъде.

— Къде да грешим? — рязко вдигна глава тя.

— Във връзките между събитията и нещата, които открихме досега. Или в съществуването на Залмоксис като историческа личност въобще. Или пък в съществуването на пещера, в която да е бил затворен за четири години.

— Не грешим — заяви категорично Боряна. — Няма как. Досега информацията за Залмоксис и неговите ритуали бе забулена в мистика, но онова, което видяхме, си е съвсем реално. При това потвърждава доста точно историческите препратки.

Спря за секунда, после нервно допълни:

— Независимо дали той е истински, мистериите са, както и ритуалите, свързани с тях. Онези пещери съществуват, без значение дали човекът, който ги е обитавал, се казва Залмоксис, Орфей или който и да било. Мисля, че сам се убеди в това.

— Тоест разчитаме, че и всичко останало е истина?

— Точно така. По-добра идея ли имаш?

— Не, нямам — Петър въздъхна и седна до нея, държейки чинията с мекици в ръка.

— Как точно ще стане? Ако беше толкова лесно, пещерата му не трябваше ли да е открита досега?

Боряна поглади с ръка брадичката си.

— Няма да е лесно, дори може да е изстрел в тъмното, но имам идея откъде да започнем.

— Бихте ли повторили, ако обичате?

Доктор Генчев се потеше, без да му е горещо, седнал на удобния стол в собствения си кабинет. Климатикът охлаждаше въздуха приятно, но въпреки това усещаше как по челото му се събират ситни капчици пот.

Извади бяла, ароматизирана кърпичка от картонената кутия на бюрото си и небрежно избърса лицето си, след което я захвърли в кошчето в краката си.

Полицаят му бе казал, че иска да му зададе само няколко въпроса относно обстоятелствата около смъртта, но разговорът се превърна в разпит в момента, в който докторът спомена, че познава убития.

— Работи за престъпник — повтори докторът с въздишка.

— Кой престъпник?

— Георги Златанов. Прякорът му е Славея.

Полицаят присви очи и се вгледа в лицето на доктора. Отоците бяха спаднали, но синините вече добиваха виолетови оттенъци и безпогрешно издаваха колко жесток е бил побоят, който ги е причинил.