Радко Пенев - Ритуалът

Права бе, не можеше да го отрече, в древния свят границата между животинските инстинкти и варварството, от една страна, и духовността, вярата в нещо извън непосредствения материален свят, от друга, малко или много бе променила хода на историята. Съвременният свят бе избрал да вярва, че промяната е към по-добро.

— Има и още нещо — прекъсна мислите му Боряна. — Могилата е била многократно насипвана през годините. Много след траките, в продължение на години. Дори се смята, че Омуртаг е изградил голяма част от последния насип. Всъщност ние точно това изследвахме, когато случайно попаднахме на кухината в центъра на гробницата.

Макар и да бе разгарът на лятото, в сравнение с непоносимите жеги в България времето в Лондон бе приятно хладно. Напук на всички клишета от няколко дни не бе капнала и капка дъжд. Въпреки това ниско окосените ливади, покрай които минаваха, искряха в изумруденозелено.

Виктор се наслаждаваше на гледката през затворения прозорец на лимузината, докато обмисляше каква част от случилото се да разкрие. Щеше да получи това, което иска, по един или друг начин, нямаше съмнение. Той знаеше как да говори с хората, при които отиваше. Те го очакваха и със сигурност биха искали да разберат резултата от посещението му в онази затънтена държава. Нямаше да им разкрие всичко в никакъв случай. Само което е безопасно. Толкова, колкото да получи онова, което търсеше. Знанието е сила, а точно сега той се нуждаеше от нея. Бе толкова близо.

— Интересно, досега мислех, че могилите са разравяни, а не допълнително засипвани.

— Именно — съгласи се Боряна. — Точно това е интересно. Защо ще трупаш повече и повече пръст върху нещо, което е толкова далеч от твоите вярвания и религия? Ако приемем, че хан Омуртаг е бил последен, разбира се.

Петър зарея поглед в полята, които се носеха покрай тях.

— За да скриеш нещо — каза. — Нещо, което не искаш никога да излезе.

Черният лексус беззвучно отби към масивна къща с тухлена фасада и стръмен покрив, покрит с тъмносиви каменни плочки. Всъщност думата къща не можеше да обхване напълно мащаба на сградата — двете крила и основната фасада от червени тухли създаваха повече впечатление за средновековно имение, отколкото за съвременен дом. Гумите на тежката лимузина пукаха леко по чакълената настилка на алеята към входа.

Там го очакваше висок, извънредно слаб мъж в средата на четиридесетте с безупречна зализана настрани прическа и бели ръкавици. Застанал изпънат като струна под надвиснала козирка, подпряна на дебели дървени греди, той гледаше невъзмутимо напред.

— Сър — поздрави той и леко се поклони, преди да затвори вратата на лимузината с елегантно движение.

— Здравей, Питър — отвърна Виктор с усмивка. — Приятно ми е да те видя отново.

Въпреки че английският не му бе роден език, само отлично тренирано ухо би доловило остатъците източноевропейски акцент. Гордееше се, че за всички тези години, прекарани зад граница, бе успял да усвои езика дотам, че да победи англичаните в съревнование, в което те имаха несравнимо предимство.

Икономът се отмести встрани и с жест го покани към входната врата.

— Оттук, моля.

Поеха по широк тъмен коридор. Виктор не влизаше за пръв път в къщата, но средновековният ѝ вид не спираше да го очарова. Коридорът ги отведе в голяма, потънала в сумрак зала. Прозорците ѝ бяха покрити от тежки завеси и ярката светлина отвън трудно успяваше да се процеди, за да разсее тъмнината. Стените бяха покрити с картини и гоблени, някои от които несъмнено древни. Силуетите на два пълни набора средновековни доспехи, изправени в ъгъла до входа, сякаш стояха на пост и бдяха зорко над посетителите.

Подът бе покрит с разноцветни килими, които заглушиха стъпките му, докато се приближаваше към двата обемисти дивана, тапицирани с тъмночервена естествена кожа. Разположени пред огромна камина, в която тлееше покрита с пепел жарава, те създаваха усещане за удобство и лукс.

— Виктор! — възкликна дребен, побелял старец и затвори звучно тежката книга, която четеше под зелена нощна лампа. Изправи се пъргаво от дивана и с бързи крачки се приближи към него. Походката му се клатушкаше, сякаш той леко накуцваше с десния си крак. — Много ми е приятно, радвам се, че толкова скоро се връщаш.

Кашмиреният пуловер, с който бе облечен старецът, описваше слабите му рамене. Оредялата му сребриста коса бе вчесана назад в опит да маскира голо теме. Това сякаш бе единственият суетен жест, който можеше да се различи в мъжа. На лицето му светеха тъмнокафяви, почти черни очи, които изучаваха лицето на Виктор с жив интерес.