Радко Пенев - Ритуалът

— Мога ли да го огледам още малко, дендва може би, ако нямате нищо против? Мога да направя няколко теста…

Славея стана рязко.

— Моля, нека да ви изпратя, приятно ми беше да работя отново с вас. Хонорарът пак по същия начин, нали?

— Мдааа — неуверено отговори мъжът, докато се изправяше.

— Момчета, погрижете се за нашия гост, не искаме да скучае, нали така? Аз се връщам след минутка.

Масивната, космата ръка на Георги Златанов свойски прегръщаше професора по пътя им навън, докато двамата младежи се приближаваха лениво към доктора. Иван Генчев се изправи.

— Не, Жоро, чакай! Няма сделка, отпада, отказвам се.

Протегна се към ритона и с трескави движения го напъха в лекарската чанта. Обърна се и видя как Славея внимателно затвори вратата зад себе си, докато извеждаше професора в летния пек.

Младежите пристъпиха към него. Не се усмихваха.

— Доктор Казакова.

Петър не беше чувал гласа ѝ от години, но го позна веднага. Усмихна се.

— Ало, Боряна, ти ли си?

— Кой се обажда?

— Петър, сещаш ли се, Петър Георгиев? Бяхме съученици в английската?

— Пешо! Ехааа… Сещам се, разбира се! Как се сети за мен?

— Гласът ѝ вече не звучеше официално и дистанцирано. — Как ме намери?

— От фейсбук… Абе, ти къде си?

— На разкопки, а ти?

— Аз съм в Бургас в момента, но ако си наблизо, мога да дойда да се видим.

Отсреща последва миг тишина.

— Да се видим?

— Да, виж, знам колко странно звучи, но… попаднах на нещо и искам да те питам разни работи, ако може.

— Мен да питаш? Какво си се сетил сега, хахаха… — звънливият смях на Боряна му напомни колко я харесваше в ученическите си години. Покрай гласа ѝ се чуваше шумотевица.

— Ами да, кой друг? Ти си единственият археолог, когото познавам.

— О, археология те интересува? Пеше, не знам как да стане, наистина съм заета, можем да копаем само лятото, а след месец оттук ще мине магистрала, знам ли какво ще скрият, за да не спрат строежа. Не може ли да изчака?

— Абе, сигурно може, ама…

— Какво? Кажи, може да ти помогна така, по телефона.

Петър усети, че Боряна няма желание да се занимава с него и това го жегна. Не пречеше да опита, освен това нямаше какво да губи, и реши да действа директно.

— Боре, някой е изровил нещо под старата къща на дядо.

— Какво е изровил? — шумът от гласовете зад нея заглъхна и по дишането ѝ Петър разбра, че се отдалечава от източника.

— Не знам, там е работата. Когато стигнах, имаше само ров и една ниша под стъпалото.

— Ниша?

— Да, вече празна, облицована с някакви каменни плочи.

— Аз как бих могла да ти помогна? — усети дистанцията в гласа ѝ той.

— Искам да разбера какво може да е имало там, за да знам какво да търся…

— Оооо, ама ти си станал иманяр? Къде ще го намериш, сигурно вече е на някой търг в Австрия. Въобще как можеш да си сигурен, че е имало нещо, което…

— Чакай малко… на едната от плочите има някакъв барелеф, конник някакъв, искам да разбера какво…

— Конник? — прекъсна го Боряна. — Какъв конник?

— С копие и плащ, който се развява… Има и две кучета и още някакъв човек зад него, май е жена. Отзад има издълбано нещо като зъбно колело… Ехо, Боре, там лиси?

— Да, да, тук съм… Конник, казваш.

— Да.

— Къде е тая плоча?

— Това е всичко, кълна се… — думите излизаха като мучене през разбитите устни на доктор Генчев. — Нямаше друго, само ритона.

Погледна към Славея, който спокойно се беше изтегнал назад в трона си, държейки в ръка чашата с питие. Дебелият иманяр сякаш се наслаждаваше на болката, която му причиняваше.

Разпитът продължаваше повече от половин час. Когато иманярят излезе, двамата млади мъже се нахвърлиха върху Иван с юмруци и ритници. Биха го, докато не се свлече на пода, свил колене и ръце към тялото си. Не го попитаха нищо, просто го млатеха съсредоточено, докато накрая Златанов се върна. Тогава започнаха да му задават въпроси. Той се стараеше да отговаря изчерпателно, за да ги накара да спрат, но боят не престана. Удряха го за забавление и удоволствие, не защото опитваше да ги лъже. Нямаше място по тялото, където да не го болеше. Бе готов на всичко, за да спре болката.

— Да повторим: значи, искаш да ме убедиш, че случайно си разбрал къде има заровено съкровище, отишъл си и си го изровил просто ей така?

— Да… — започна Иван, но ударът прекъсна думите му. Ухото му писна и той го притисна с ръка. Мъжът зад него се изсмя.

— Тц-тц-тц… Не ме лъжи, докторе, не е прилично така. На това ли ви учат в докторското училище — да лъжете хората и да се опитвате да им пробутвате фалшификати?