Радко Пенев - Ритуалът

Откъм морето полъхваше лек ветрец, носещ наситеното ухание на свежест и водорасли. Беше забравил колко пъстра изглежда пясъчната ивица през лятото, сякаш пясъкът внезапно се беше размесил с милиони разноцветни топчета.

Въртеше мобилния телефон в ръцете си и не знаеше какво дай каже. Надяваше се да му повярва.

— Влизай, влизай, докторе, заповядай! — Славея го чакаше, гол до кръста, по къси панталони и джапанки, на входната врата на къщата си, широко усмихнат. На врата му висяха тежки златни ланци, безразборно преплетени един в друг.

— Айде, че ще се разтопим на това слънце!

Къщата му в Арбанаси беше по-скоро миниатюрен замък, отколкото еднофамилен дом. Размерите на входната врата вероятно надхвърляха общата площ на апартамента на доктора. Не му се мислеше колко милиона има хвърлени в нея. Разточителната демонстрация на благосъстояние натрапваше усещане за претрупаност и кич, но за Иван нямаше никакво значение кой как си харчи парите. Искаше единствено да приключи по-бързо и да се прибере, по-богат откогато и да било.

— Приятно ми е да се запозная с доктор, без да имам нужда от такъв — каза Славея с усмивка и протегна ръка.

— На мен също ми е приятно, г-н Златанов.

— Е, моля те, айде сега, Жоро е добре. Може дори Славей да ми викаш. За приятели всичко може. Ние нали сме приятели, а, докторе?

— Не знам, Жоро, засега предпочитам да сме бизнес партньори — отвърна Иван, все още напрегнат, като несъзнателно притискаше с лакът лекарската чанта, преметната през рамо.

— Но разбира се, бизнесът, е на първо място! Заповядай — отмести се полуголият мъж и с широк жест го покани навътре.

Стаята, в която влязоха, порази доктора с вида си. Сякаш се намираше в музейна зала — около стените стояха изправени покрити с патина бронзови нагръдници и шлемове, антични щитове и предмети, чието предназначение не разбираше. Мечове и ятагани висяха закачени на тъмножълтите стени, някои от тях — в изключително добро състояние. По лавиците зад остъклените витрини на голяма секция се виждаха безброй малки статуетки и монети, пръснати елегантно.

Мебелите, изглежда, също бяха антични, с извити форми, обшити с кожа или захабен плат. Зад внушително писалище от тъмно дърво, украсено с обилна дърворезба, се намираше тежък трон, чиято изправена кожена облегалка беше обкована с груби медни гвоздеи. Подът беше от цветна мозайка, изобразяваща жени, които се поливат с амфори.

На два от столовете, в противоположните краища на стаята, отпуснато седяха двама младежи със спортни фигури, облечени в черни ризи с къс ръкав и дълги, свободни панталони.

Точно до писалището седеше третият човек в стаята — възрастен очилат човечец, полуплешив, с бяла риза с къс ръкав, отворена на гърдите. До краката му беше поставена черна кожена чанта.

Славея се настани в трона зад писалището и попита:

— Харесва ли ти моята скромна колекция?

— Внушително, сякаш съм в музей. Истинска ли е?

— Хаха, докторе, докторе… Любопитството погубило котката, не помниш ли? — Славея сложи ръка върху четвъртита бутилка, украсена с релефни орнаменти, и го погледна въпросително: — Питие?

— Не, благодаря, ще шофирам обратно.

— Да, да, точно така, не трябва да нарушаваме закона, нали?

Лек смях зад гърба на д-р Генчев му подсказа, че двамата младежи намират шегата на Славея за забавна.

— Парите тук ли са? — попита.

— Но моля ви, докторе, не ми ли вярвате? — с престорена обида отвърна Славея, докато си наливаше питие в голяма кристална чаша, после добави: — Тук са, разбира се.

Издърпа чекмедже от тежкото писалище и извади обемист пакет, увит във вестник.

— Ще ги получиш, когато се уверя, че това, което предлагаш, е истинско и си заслужава. Носиш го, нали?

— Разбира се, г-н Златанов, не ми ли вярвате? — усмихна се докторът и бръкна в лекарската чанта. Поколеба се за миг, но в крайна сметка вече беше тук и нямаше търпение всичко да приключи. Освен това не искаше да изглежда нерешителен.

Когато разви парцала, възрастният човечец до него възкликна тихо.

— Но… но това е… Това е ритон!

Славея се наведе напред и взе ритона в ръка. Разглеждаше го с присвити очи, докато го въртеше пред лицето си.

— Разбира се, че е ритон. Златен. Добре запазен. Ето — подаде го на плешивеца, — провери го.

Човекът припряно зарови ръка в чантата си и извади малка лупа. Свали очилата, постави лупата на дясното си око и внимателно пое златния ритон от ръцете на Славея.