Радко Пенев - Ритуалът

Само че докторът знаеше, че има нещо заровено под камъка, и нямаше намерение да го повдига — не беше по силите му, поне не и за кратката лятна нощ.

Застана на колене и с бързи движения започна да разкопава земята, на която допреди малко лежаха камъните.

Не знаеше какво е, само беше сигурен в онова, което чу от умиращия старец. Къщата нямаше други стълби. Със сигурност беше заровено под стъпалата. В мислите му минаваха различни образи, но най-често се спираха на гърне, пълно с жълтици. Само да се добереше до тях, целият му живот щеше да се промени! Вече нямаше да се налага да брои стотинките, за да купи кафе, или да взема пари назаем, за да ги прати на сина си. Всичко щеше да се промени. Дори знаеше къде ще отиде на почивка. Не, не на почивка, направо щеше да се премести да живее там. Само да успее да стигне до гърнето!

Нощта напредваше, а с нея — и изкопът под основата на последния камък. Въпреки умората докторът не спираше да забива лопатката в спечената пръст. Натискаше с цяло тяло, като се стараеше да не вдига шум, после изтребваше буците и ги изхвърляше до себе си. Вече се беше образувала внушителна купчина.

Постави острието педя под основата и натисна. То потъна на няколко сантиметра и внезапно спря.

Сърцето на Иван скочи в гърлото.

Избърса потта от лицето си с мръсна длан и премести лопатката по-надолу. Ръцете му трепереха. Натисна отново. Острието отново спря.

Сякаш не беше той, а се наблюдаваше отстрани — копаеше и ровеше с ръце, без да изхвърля пръстта и да мисли за шума, който създава. Пред очите му постепенно се разкри плоска вертикална повърхност. Острието се плъзгаше по нея, докато търсеше краищата ѝ. Не знаеше колко може да е голяма, но в съзнанието му прелетяха спомени за каруци със злато, заровени от обирджии на тайни места. Възможно ли беше да е нещо толкова голямо?

Ръцете му не спираха да рият и съвсем скоро в тъмнината се очерта правоъгълна плоча точно под последното, най-голямото стъпало. Започна да разкопава около нея с надеждата да успее да измъкне съда изпод стъпалото. Само след няколко минути разбра, че това е отделна каменна плоча, чиито краища опират в други. Вероятно това, на което се бе натъкнал, беше част от облицовката на малка ниша, изкопана направо в земята под стъпалото. Лопатката сякаш сама се плъзгаше по ръбовете, търсейки слабо място, откъдето да откърти плочата.

Когато тя се стовари пред него, той вече не можеше да си поеме дъх. Нямаше търпение да бръкне вътре, но благоразумието надделя и той извади миниатюрно фенерче от джоба на късите панталони. Плувнал в пот, докторът насочи тънкия лъч навътре.

Това, което видя, го накара да отскочи с писък назад.

Вътре в четвъртитата ниша със стени от каменни плочи се бяха свиди две пъстри змии. Начупената линия по гърба и рогчето на върха на носа не можеха да се сбъркат. Пепелянките стояха навити като пружини и не помръдваха.

Между тях, в средата на нишата, лежеше предмет — не много голям, с неправилна форма, може би две педи дълъг и няколко пръста висок — увит в стар, изгнил парцал.

Иван изключи фенерчето и отстъпи още една крачка назад.

Въпреки краткия миг той ясно успя да различи жълтия отблясък на златото, блещукащо между парчетата прогнил плат.

Колата вдигаше облаци прах зад себе си, докато пъплеше по черния път. Не бе валяно със седмици и посевите покрай пътя висяха повехнали в юлската жега.

Петър едва позна къщата, в която беше израсъл. Китната градинка и зеленчуците, които помнеше, бяха заместени от буренаци, високи почти човешки бой. Порутената къща не приличаше на онази, в която прекарваше безгрижните лета на ваканциите. Нищо не беше същото.

Бутна вратичката и си запробива път през треволяка. Само след няколко крачки видя, че нещо не беше наред. Стълбите, които водеха към входната врата, ги нямаше. На тяхно място зееше ров, а самите стъпала лежаха разхвърляни наоколо. Без последното — то си беше на мястото.

Озадачен, Петър пристъпи крачка напред, но бързо отдръпна крака си миг преди да настъпи пепелянката на земята. Отстъпи и изчака змията да се скрие в тревата, но тогава забеляза, че главата ѝ е смачкана. Прескочи влечугото и приближи до изкопа. Изглеждаше пресен, пръстта на дъното беше още влажна. В отсрещния край, до едно от каменните стъпала, лежеше втора пепелянка, също мъртва.

Клекна и се взря в рова. Напомни му за гроба, в който положиха дядо Васил само преди ден.