Радко Пенев - Ритуалът

Успяха да го стабилизират, макар и да нямаше никаква надежда да оцелее. Дефибрилацията го беше върнала към синусов ритъм, но кардиограмата не изглеждаше добре и се налагаше пациентът да остане под наблюдение.

— Няма да го бъде, до сутринта ще пукне — замислено промълви доктор Генчев.

— Да пусна ли нещо? — попита сестрата.

Докторът се извърна към нея и я изгледа.

— Какво да пускаш? Тото ли? Нали вече сложи атропин в системата, стига толкова…

Жената не отговори нищо, притисна до гърдите си папката с документите и се запъти към приемната.

Д-р Генчев впери замислено поглед в тялото пред себе си. Ядът от разговора със сина му не бе преминал напълно, но не трябваше да си го изкарва на сестрата. Финансовата безизходица и дълговете си бяха негов проблем, тя не му беше виновна. Знаеше, че може да разчита на нея, когато се наложи. Жената само се опитваше да помогне. Реши да се реваншира, като се захване с част от бумащината, и понечи да тръгне след нея.

Тогава видя, че старецът го гледа.

Нямаше никаква логика — човекът беше на практика мъртъв.

Но сега сините му очи ясно се взираха в него. Пристъпи напред и видя как бистрият поглед го следи.

— Ххх… тхам… — едва доловим звук се измъкна от посинелите устни зад кислородната маска.

Докторът се надвеси над него, опитвайки се да разбере какво се случва. Устните едва помръдваха, но човекът определено се опитваше да каже нещо. Наведе се още по-близо и подложи ухо пред лицето му.

— Там… под стълбата… — долови съвсем ясно.

— Какво? Каква стълба? — д-р Генчев не можеше да повярва на очите си. Старецът беше докаран с масиран инфаркт, едва ли нещо можеше да го спаси. Не би трябвало да говори и да е в съзнание.

— Там… там е…

— Кое е там? Каква стълба? — задаваше му въпроси в стремежа си да го задържи буден.

— Там… — звукът излизаше тихо, но съвсем ясно. В пълен контраст с неподвижното тяло, бистрите сини очи искряха от живот.

— Сестра!

— Там е…

— Сестра! — извика отново докторът, докато сваляше стетоскопа от врата си.

— Заровено…

Д-р Генчев едва регистрира последната дума, преди сестрата да влети в стаята и да се насочи към него. Минута по-късно въпреки усилията им светлозелените линии на сивия монитор се изпънаха в права, неподвижна черта.

Погребението мина бързо.

Организирането отне повече нерви и време, отколкото самият ритуал. Чиновничките имитираха уважение към болката на близките с професионално тъжни изражения, които не успяваха докрай да прикрият досадата от мудния ход на деня.

Петър стоеше прав под лятното слънце и замислено гледаше в капака на ковчега през слънчевите очила. Усещаше, че ризата му залепва от пот по широките мускулести рамене. Поне ветрец да полъхне, помисли. Улови се, че хладният, влажен климат на Лондон му допада повече. Поддържаше тялото си с редовни посещения във фитнеса, но понякога тичаше по тесните улици просто за да усети вятъра в гъстата си черна коса. Това нямаше как да се случи тук. Горещият въздух сякаш изпепеляваше дробовете му с всеки поет дъх.

Лондон вече му липсваше, макар и да го напусна едва вчера. Не беше само климатът. Имаше недовършен проект за важен клиент, чийто срок изтичаше след седмица. Засега нямаше поводи за притеснение, но все още не бе стигнал доникъде. За да дойде, се наложи да зареже всичко и да го повери на отговорника на едната от ремонтните бригади. Имаше му доверие, дори можеше да го нарече приятел — един от малкото, които имаше. И все пак това беше неговият бизнес и всеки клиент му беше ценен.

Успя да създаде собствена строителна фирма преди две години, след като дълго бе работил за други, вършейки всичко, което поискат от него. Опитът, който бе натрупал, съчетан с амбиция и интелект, му помогна бързо да изплува над останалите, но това не му даваше поводи да се отпусне. Икономическите показатели в световен мащаб се влошаваха, а строителството и ремонтните дейности бяха първите, които усетиха ефекта. Затова следеше всеки проект отблизо и реагираше светкавично. Резултатите не бяха за подценяване — твърде малко имигранти се бяха реализирали по начина, по който бе успял той. Единственият недостатък бе липсата на личен живот. Освен фитнеса четири дни седмично и книгите късно вечер за почти нищо друго не успяваше да намери време. Понякога излизаше с компания за по питие, но напоследък времето не му стигаше дори за това.

Стареца изпратиха само той и леля Евдокия. Тя бе единственият жив роднина, който му бе останал. Отначало не пожела да дойде, но след като Петър нае кола, за да я вземе от тях, и обеща да се погрижи за всичко, се съгласи. Не можеше да я вини. Евдокия нямаше кръвна връзка с дядо Васил — беше сестра на майката на Петър. Благодарен ѝ бе, че му се обади навреме, за да хване самолета и да изпрати дядо си в последния му път. Дължеше му го — той го изгледа и изучи, след като внукът му остана сам. Годините в армията, после емиграцията във Великобритания не можеха да заличат връзката, която Петър имаше със стареца. Когато леля му го отведе в старческия дом, той не можа да направи нищо. Току-що бе започнал работа в Лондон и не му позволиха да се върне, за да говори очи в очи с нея.