Радко Пенев - Ритуалът

Сега нещата добиваха друг смисъл. Дядо Васил бе крил нещо под стълбите. Онези, на които Петър седеше толкова често привечер, докато дъвчеше филия, дебело намазана с лютеница. В къщата, в която беше израснал. Нямаше представа какво е, но някой друг го беше взел. Някой, на когото то не принадлежеше.

Доктор Генчев паркира със скърцане стария опел и излезе от него. Докато пътуваше, течението от отворения прозорец го разхлаждаше приятно, но сега жегата го блъсна и се уви около него като горещо одеяло. Човек би предположил, че в полите на Стара планина би било по-хладно, но температурите във Велико Търново не отстъпваха на онези в по-ниските места.

Приглади с ръка панталоните си и отвори багажника. Там под резервната гума бе скрил онова, което го беше довело в старата столица. Хвърли напрегнат поглед към улицата, но не видя никого. Напъха набързо увития в памучен плат предмет в лекарската си чанта и отново се възхити на тежестта му. Това беше, почти беше успял. До вечерта щеше да е богат и лишен от грижи.

Не беше трудно да намери дилър. Оказа се, че бизнесът с антични предмети е изключително добре развит в България. Естествено, беше чувал за организираните иманярски банди, но само от новините и беше останал с впечатлението, че са обгърнати в мистика тайни групи, с които е невъзможно да се свържеш. Негов приятел адвокат му показа, че това съвсем не е така. Запален нумизмат, той знаеше много за организацията на тази търговия и нямаше нищо против да го сподели с доктора. Дължеше му услуга, тъй като д-р Генчев беше съдействал да приемат баща му в болница и беше организирал лечение, което минаваше по Здравна каса. Освен това не се налагаше да му обяснява защо се интересува.

Разбра, че има няколко места в страната, където се извършва търговия на антични ценности, контролирана от не повече от десетина дилъри. Хората дори си имаха тържища, където на определен период излагаха намереното за продан. В неговия случай, естествено, не ставаше и дума за подобен подход. Това беше за копачите — най-ниското стъпало в йерархията на иманярите. Оттам стоката преминаваше в ръцете на дребните колекционери или на организаторите, ако наистина си заслужаваше. Те бяха хората, които уреждаха канала за изнасянето зад граница и продаването на аукциони или директно на частни чуждестранни колекционери.

В началото го беше страх, че ще попадне на мафиоти, които ще му вземат златото и ще го пречукат. Впоследствие се успокои и разбра, че за хората това е просто бизнес. Уговорената сума беше по-ниска, отколкото предполагаше, но пък сам нямаше шанс да продаде нищо. Дори и да успееше да го изнесе зад граница, трябваха документи за произход и сертификати за автентичност, които докторът нямаше как да набави. За дилърите те бяха ежедневие. Освен това с предложеното докторът не само щеше да върне всички дългове, но и да изучи и другия си син.

Парите му трябваха и не можеше да чака повече, затова прие да се срещне с Георги Златанов — Славея, дилъра, който контролираше Северна България от Велико Търново. Разговорите по телефона увериха Иван, че човекът е почтен, доколкото това можеше да се каже за подобни хора. Гласът му звучеше напевно и приятелски, не беше трудно да се досети откъде идваше прякорът му.

За да плати, Славея трябваше да се убеди в автентичността на съкровището и да прецени състоянието му. Колкото и снимки да пращаше докторът, Славея остана непреклонен и настоя за лична среща. Приятелят на лекаря го увери, че това е честа практика и не би трябвало да се безпокои. Освен ако не опитва да пробута фалшификат, тогава нещата можели да загрубеят. Иван не се тревожеше от това, знаеше, че предметът е истински.

Отне му само ден, за да уговори срещата. Ако можеше и останалият бизнес в държавата да се движи с такива темпове, навярно бихме задминали Швейцария, помисли си той.

Фейсбук се оказа полезен за пръв път, откакто се регистрира преди години. Чрез него Петър безпроблемно издири телефона на Боряна, следвайки контактите на съучениците си. Интересно, не бяха задружен клас, но явно с течение на годините носталгията по общите спомени сплотяваше хората по необясним начин и сега повечето от тях поддържаха връзка, макар и виртуална.

Боряна Казакова беше негова съученичка от английската гимназия. Умна, енергична и амбициозна, тя кандидатства археология в Софийския университет, приеха я и беше една от първите по успех. След като загубиха връзка, Петър чу, че е защитила докторантура, но не знаеше по каква специалност.