Радко Пенев - Ритуалът

— Сега какво ще правиш? — попита тя, като си вееше с ръка пред лицето.

— Не знам още, нека да мине всичко, тогава ще мисля.

— Ами то не мина ли? Ей го — махна с ръка към зеещия гроб. — Свърши вече.

Петър не отговори. Гледаше как гробарите спускат ковчега, закрепен с въжета в двата края. Изглеждаха тренирани. На сухата, напукана земя до тях лежеше черен дървен кръст, красиво надписан с бяла боя — „Васил Г. Георгиев — 87“.

След това мъжът се наведе и хвърли шепа пръст в гроба.

Топлите вълни плавно се разливаха една след друга по златистия пясък, като оставяха мокра следа по пътя си обратно. Слънцето приятно галеше гърдите на доктор Генчев и загатваше за идващата жега. Той лежеше по гръб и се наслаждаваше на всеки миг от сутринта, попивайки спокойствието.

— Иванееее, айде, идвай вече…

Гласът на жена му достигна до него, но той не му обърна внимание. Беше ги довел на палатка толкова на юг, за да се откъсне напълно от грижите си, болницата и безпаричието, както и от онова, което имаше да свърши. Не искаше да се връща към същите ритуали, които оформяха ежедневието му. Но беше неизбежно — те бяха част от неговия живот и по един или друг начин го караха да се чувства сигурен. Няма пълно щастие, въздъхна мислено доктор Генчев, и се изправи на лакти. Ако можеше, би оставил жена си в града, но пък тогава нямаше кой да се грижи за малкия вечер.

Вечерите му трябваха. Имаше само три, а не знаеше колко ще му отнеме.

Луд късмет беше, че успя да убеди колегите да поемат смените му с такова кратко предупреждение. Нямаше време за губене — докато роднините на стареца се занимаваха с погребението, той трябваше да приключи всичко.

— Ще изстине — махаше жена му към него, — идвай вече.

Докторът се изправи тежко и се насочи към сгъваемите столове, разположени пред палатката им. Мястото беше приказно красиво — делтата на граничната река се извиваше плавно покрай брега, оформяйки закътан залив с кристалночиста вода. На другия бряг се намираше Турция — толкова близо, че вечер долавяха пеенето на имамите от джамиите. Идилия, само дето е за три дни, помисли си Иван и се отпусна на стола.

— Хайде после да отидем до селцето, а?

— Да отидем — отговори той и взе чашата с кафе, която тя му подаде.

— Трябва да купим разни неща. Сигурно доматите ще са от градините на хората и ще са по-хубави от онези, които има на пазара.

— Добре.

— Може дори домашно кисело мляко да намерим, какво ще кажеш?

— Сигурно.

— Ееех, много си крив, за какво дойдохме чак дотук, нали да си починем?

— Да.

— Ами хайде, де, пий кафето и да тръгваме.

— Хайде, леля, изпратихме го, за Бог да прости — леля Евдокия вдигна чаша, без да се чукне с него.

— Бог да прости — отвърна Петър и отля капка вино на земята.

Минаваше пладне и масите на малкото ресторантче се изпълваха с хора. Като че ли преобладаваха туристите, които идваха да хапнат нещо набързо, преди отново да хукнат да се пекат на плажа.

— Леля, да знаеш, че косата ти малко е побеляла на слепоочията… — подхвърли тя с усмивка. — Ама ти отива на синьото на очите, де. Няма ли да се задомяваш вече, не намери ли някоя англичанка?

— Лельо, не ми се говори за това сега — отклони въпросите Петър.

— Ееее, ми какво, хубавец си — чернокос, синеок, момък за чудо и приказ.

— Стига, де!

Тя само вдигна рамене и изсумтя.

— Какво ще правиш с къщата, ще я продаваш ли?

— Искам първо да я видя, отдавна не съм ходил. Тогава ще реша.

— Ееее, ама леля, тя сигурно вече е паднала, никой не е живял в нея от толкова години. За какво ти е? Продавай земята, знаеш ли колко се търсят сега такива места?

— Ако дядо искаше, досега да я беше продал.

Леля Евдокия ровеше с вилица в чинията си.

— Абе… айде, сега, за мъртвите или добро, или нищо, ама дядо ти беше голям чешит. Да беше продал преди две-три години, стотици хиляди щеше да ѝ вземе, пък той…

— Лельо — обърна се към нея Петър, — така е искал, така е направил. Да не го бяхте водили в оня старчески дом, можеше да ви я остави, като толкова ти трябва.

— Брех, кусури търси! Айде, де, ами ти… — подскочи лелята, после се сети нещо и добави кротко: — Пете, недей, леля, да не се караме точно днес.

— Извинявай, не трябваше…

— Не, не, и ти си прав, ама… — започна лелята, после сниши глас, сякаш му издаваше някаква тайна: — Абе, Пете, имам една приятелка. Каза, че много бързо ще я продаде, бе, леля… за много пари.

— Ще видим, нека първо отида да я видя.